Стрелците от гористите равнини

Сам Тинкър го изгледа с недобър поглед. То мразеше предателите, също както и страхливците. А Нобъл Уилър лбеше и двете. С леден глас му изброи всичките неща, които бе извършил. Беше довлякъл Джад Девит в града. Беше отказал заем на Бел. Беше се опитал да разрови старо и приключено дело срещу Браун и се бе опитал да убие Бел.

— Кой твърди това? — запита Уилър с гневен и уплашен глас.

— Клей те е проследил; това момче може да хване дирите и на пъдпъдък по чакъл. След като приключи с Харви, той ще дойде и при теб, или ще прати някое от момчетата си.

Нобъл УЕилър застина неподвижен на стола си. Втренчи се в ръцете и бюрото си. Огледа малкия си офис с наплютите от мухи прозорци. Дебелите му устни се движеха в безмълвен протест.

После рязко разтвори с жест ръце.

— Но… но това е боят бизнес! Това всичкото ми богатство!

Сам инкър не отговори нищо. Само чакаше със зловещо изражение. Мисълта за онези диваци от Б-Бар трескаво препусна из мозъка на Уилър.

Той си спомни тялото на Пит Симънс, проснато сред кръвта си и мръсотията на конюшнята, до коня, с който се бе надявал да се измъкне незабелязано от града. Пред погледа му изплува трупа на мъжа, който мъжете от Б-Бар бяха докарали от фермата, останалите мъже, които просто бяха ранени. Помни си жилавото ицпечено лице на Монтана Браун, и непреодолимата решимост на Бил Кофин. Уилър облиза устни.

— Ти дойде в нашия град без пукната пара в джоба си. — Сам Тинкър беше безмилостен. — И направи цяло съттояне тук. Тръгваш си веднага само с онова, което е в джоба ти.

— Но това е грабеж! Аз…

— Тръжваш ли? — Гласът на Сам Тинкър беше заблуждаващо мек. Нобъл Уилър вдигна глава и гледката на мъжа пред него никак не му хареса. Сам Тинкър беше дошъл в този край още по времето, когато го бяха владели апахите. Апахте отдавна ги нямаше, но Тинкър все още беше тук.

— Аз… аз тръгвам.

Ръцете му трепереха неудържимо. После окото му, закачи револвера в чекмеджето и внезапно нещо замря в него. До този момент не бе убил никого, но… Вдигна поглед и срещна дулото на дребния деринджър в ръката на Сам Тинкър.

— Ще те изпратя до влака — произнесе Тинкър и придържа вратата, докато Уилър излезе.

Нобъл Уилър се изправи с усилие. Поколеба се, понечи да изрази още ньякакъв протест, но револверът безмълвно го подканяше и той излезе от стаята.

На улицата беше напечено и чувтваше устата си като посипана с пясък. Примижа срещу слънцето, после се извърна и тръгна по стълбите към стаята си. На последното стърало погледна стария си часовник. Беше два и двайсет.

Съдията Райли вдигна поглед когато дъщеря му влезе в стаята. Тъкмо запечатваше писмото, което беше написал.

— Нали искаше да дойдем на запад, Колийн — произнесе тихо той. — надявам се, че не съжаляваш за решението си.

— Аз си имах причина да го направя, татко. Може би дори още по-добра причина, от онази, която познавах.

— Хубво ще бъде да се върнем пак — изрече замислено той. После положи ръка върху писмото. — подадох оставка.

— Не трябваше да го правиш.

— Но ти не би желала да остем тук след всичко това, и аз искам да…

— Татко — прекъсна го тя, полагайки ръка върху рамото му, — аз няма да се върна. Оставам тук… в Б-Бар.

Очите му потърсиха нейните и лицето й се обля в усмивка, въпреки бледостта й.

— Мястото ми е тук, татко. Искам да остана… с него.

Съдията Райли седна.

— Той е добър мъж. Далеч по-добър от Джад Девит. Но, Колийн… — той кимна с глава към улицата — … той има много сериозен проблем. Някой ден може да му се наложие пак да прави същото.

— Той е моят мъж. И ще бъде моят съпрг. Каквото и да прави, нищо не може да промени този факт.

Съдията Райли гледа писмото в продължение на минута, после се поколеба. Ако Клей Бел загинеше…

Тяь сякаш усети какво тревожи баща й. Брадичката й беше вирната, а устните плътно свити. След малко чертите й се отпуснаха.

— Скъсай го, татко! Оставаме.

Райли вдигна плика с писмото, написано с такава мъка, и го скъса на две. Пусна парчетата в кошчето за отпадъци.

Едра муха се блъсна в стъклото на прозореца. На улицата нейде се затръшна врата… Те зачакаха, заслушани…

Глава 19

В два и двайсет и пет Клей Бел слезе по стълбите от сатята си си поръча чаша кафе в трапезарията.

Седеше напрегнат на масата, замислен над плановете си. Сгъваше и разгъваше пръстите на дясната си ръка и целенасочено раздвижваше рамото си. Вече не чувстваше ръката си вдървена. Грубият живот и добрата храна на животновъдеца бяха излекували докрай раните му.

Бавно пиеше кафето си, и когато чаашата му се изпразни до средата, си сви цигара. Тъкмо я запали, вратата се отвори и на прага й се появи Джаксън.

— Стаг е в конюшнята за коне под наем. Килбърн не се вижда никъде.

— Благодря ти.

— Ако Стаг се пояави на улицата, слънцето ще бъде в очите ти.

— Пмислил съм за това.

Тоюй пушеше и оглеждаше отвсякъде ситуацията. Джад Девит можеше да не брои при предстоящата стрелба. Дребосъка го държеше под око, а Джоунс не беше човек, с когото можеха да си играят номера.