Стрелците от гористите равнини

Сам Тинкър се прехвърли на стола си върху верандата пред хотела. Съдията Райли се качи в стаята си и си свали палтото. Седнал на бюрото си по риза и презрамки, той започна да пише писмо, което щеше да изпрати обратно на изток. От улицата не долиташе никакъв шум. От време на време изтрополяваше някаква каруца или изцвилваше кон. Веднъж или два пъти чу гласове, и веднъж смях. Те сякаш служеха като фон, на който покоят на градчето изпъкваше още по-силно. То лежеше покорно в жегата, в очакване нещо да се случи…

Джад Девит стана от бюрото си. Ризата му беше прогизнала на мястото, където беше лежал на дивана малко преди това. Под мишниците му бяха избили кръгове пот. Той изтри лицето си кърпа и тихо изруга. Не беше се бръснал, но тази сутрин дори и не го усещаше. Лицето му беше изпито, а очите хлътнали дълбоко.

За какъв дявол не приключваха вече! Гневът се раздвижи в него… толкова ли беше сложно да се застреля един човек?

Той погледна през прозореца.

От другата страна улицата, под сянката на една къща, седеше един мъж с ниско прихлупена над очите си шапка. Той пушеше, а на бедрата си имаше два револвера. Беше Джоунс Дребосъка.

Джад Девит рязко се дръпна от прозореца. Устата му изведнъж пресъхна. Джоунс беше убил Пит Симънс предната нощ. Какъв дявол търсеше сега тук пред офиса му?

Глава 18

Ръш Джаксън влезе в хотела и спря до Клей.

— Видях Стаг на гарата, купуваше си билет.

— Сигурно се кани да духне без да си свърши работата докрай — предположи Монтана, но след това поклати глава. — Не е такъв човек.

Бел претегли мислено идеята. Знаеше, че Харви и Килбърн са я закъсали здравата, а нито единият, нито другият имаха навика да бягат от боя, когато това им носеше пари в брой.

— Не — изрече накрая той, — просто са ви видели, че сте в града. Ще си изпълнят договора, и после ще духнат с първия влак.

— Това означава, че можем да определим точно и времето на удара им — каза замислено Браун. — А то ще бъде непосредствено преди тръгването на влака.

Еди Милър се беше заслушал в разговора им.

— Днес е събота — намеси се той. — Има три влака. Първият минава в три следобед.

Значи към три часа…

Утрото напредна и слънцето взе да затопля земята и къщите. Никъденяьмаше и следа и от Девит. Дребосъка Джоунс се шляуеше из сенчестите места, като се местеше с тях. Нащъпрбенитеи дъсчени тротоари се нажежиха. Монтана отиде до каната в ъгъла и си наиля чаша вода. Улицата беше почти пуста.

Каруца наллезе в града откъм юг и спря пред магазина на Кестърсън, докато собственикът й влезе вътре бързо излезе. Той скочи в каруцата, зави зад ъгъла и изчезна.

По коневръзите не се виждаше никакъв кон. Малкото хора, чиито нужди ги ппринуждаваха да напазаруват, гледаха да купят бързо и да се прибират у дома. Останалите си стояха в къщите.

Клей Бел се върна в сатята си и събу ботушите си, като си свали и коланте с револверите, като ги провеси на един стол да са му под ръка до леглото. Пребит от умора, той задряма, разбуди се и после вече се унесе в сън.

В офиса си Джад Девит ереше с крачки пода, цлият плувнал в пот. Изведнъж се сети, отиде до сейфа си и отброи две хиляди и петсттони долара. Понечи да върне останалте банкноти в сейфа, но се поколеба, обзет от някакво смътно предчувствие. Нямаше кой знае колко останали пари, но…

Изведнъж взе да тъпче ожесточено остатъка от парите в джобовете си, върна празната кутия в сейфа и го заключи. После се приближи до прозореца и се заглда навън. Джоунс се беше изтегнал покрай сградата и пушеше.

Девит отдели две хиляди и петстотинте долара и ги натъпка в една малка торба от брезент.

Сам Тинкър мислеше здраво иш се славеше като човек, който взема бавно решенията си и с голямо внимание. Остави лулата си и и се измъкна от стола си. После сеп заклати по надолу по стъпалата и прекоси улицата към банката.

Нобъл Уилър седеше зад олющеното си бюро и чакаше. Вратата се отвори и Сам Тинкър се вмъкна в кабинета му. Остана прав. Сам Тинкър бше грамаден мъж и когато се извисяваше така над някой друг, изглеждаше като великан и внушаващ страхопочитание. Изтри лицето си със синякърпа, която после натъпка в джоба си.

— Нобъл — започна той, — аз положих основите на града, и той носи моето име. Аз го обичам. Той си е имал своите възходи и падения, но е скпо място на мнвого хора, решили да се заселят и живеят тук. И мисля така да продължава и в бъдеще.

— Но разбира се — изрече озадачено Уилър. — С какво вмога зда ти бъда полезен?

Сам Тиенкър отново обърса лицето си.

— Можеш да си тръгваш оттук.

— Какво? Какво каза?

— Днес е събота и в три следобед има влак. Затваряш банката и тръгваш. Искам парите на хората да останат тук. С това ще си купиш време да си събереш багажа. Хващаш и влака и не искаме повече да ти виждаме физионимията тук.

Уилър пламна целият.

— Да не си превъртял, Тинкър? Що за приказки са това?

— Казах ти, каквото имах да ти казвам. Качваш се на влака в три часа. Точно когато Стаг Харви и партньорът му ще се канят да убиват Бел. Девит ги е нале да му свършат тази работа.

— Но какво общо имам аз с тази история?