Съучастници

Не беше необичайно явление серийните убийци да вършат престъпленията си, водейки привидно нормален живот. Денис Връзвача, Джон Гейси, Гари Риджуей — Убиеца от Зелената река, и много други серийни престъпници бяха семейни мъже. След като шокът и неверието отминеха и съпругите приемеха факта за мъжа до себе си, започваше друг вид вътрешна борба. С времето Кари също като всички останали жени в нейната ситуация щеше да си задава отново и отново един и същ въпрос: Защо не съм разбрала, че съм омъжена за чудовище? После щеше да я връхлети чувството за вина. Незаслужена вина, но това не я правеше по-малко болезнена. Всички тези жени не просто изведнъж осъзнаваха, че за тях няма повече живот, но и споменът за щастието, което бяха изпитвали някога, се изтриваше от съзнанието им. Всяка целувка, всяка прегръдка, всеки споделен момент се превръщаше в отрова. И тогава идваше истинската болка — когато стигнеха до въпроса: с какво привлякох този злодей? Ако тази болка не разкъсаше Кари през следващите две-три години, имаше шанс тя да оцелее. Дилейни искрено се надяваше да е така. При вида на десетдоларовото червило в дамската ѝ чанта тя си каза, че тази жена може би има повече шанс от много други.

— Може ли да ви наричам Кари? — попита тя.

Кари кимна, устните ѝ се поразтвориха, сякаш за да допуснат страхът и ужасът да нахлуят в нея, и тя потръпна.

— Смятаме, че вашият съпруг е убиецът, известен като Пясъчния човек.

Какво да отговориш на това? Как да реагираш? Дилейни си помисли, че всякаква реакция би била за предпочитане пред никаква. Това не беше нещо, което мозъкът можеше лесно да смели. Но тя знаеше, че смилането е процес, в който първата стъпка е отричане: Сбъркали сте човека. Аз познавам съпруга си, не ставайте смешни — той не е жесток човек, такъв добър баща, грижи се за нас, осигурява ни всичко, от което имаме нужда. Съжалявам, но положително грешите…

Разтворените устни на Кари Милър потрепериха, докато се взираше изпитателно в лицето на Дилейни. Но не каза нищо. Не запротестира, не заяви, че съпругът ѝ е невинен. Това напомни на Дилейни за десетия ѝ рожден ден. Същия ден баща ѝ почина. Месец преди това бе приет в болница с мозъчен тумор в напреднал стадий, неподлежащ на операция. Сутринта тя се бе отбила да го види, беше в кома. Следобед беше поканила трите си най-близки приятелки на парти с торта. След като те си тръгнаха, майка ѝ си облече палтото, за да отиде отново в болницата, и тогава телефонът иззвъня. Дилейни така и не забрави лицето на майка си в този момент. Сякаш сълзите я бяха лишили от изражение. Сега лицето на Кари беше подобно на нейното. Приличаше на жена, отдавна предчувствала, че ще се случи нещо ужасно, но болката беше много по-силна, отколкото бе очаквала.

— Може ли да ѝ дадете чаша вода? — обърна се Дилейни към един мъж от спецотряда.

Той пристъпи към шкафа, намери чашите, напълни една от крана на мивката и я подаде на Кари. Стискайки я с треперещи ръце, тя я поднесе към устата си.

— Ако знаете къде е, трябва да ми съобщите местонахождението му — каза Дилейни.

— Не знам — отвърна Кари. — И не ме интересува. Не желая да го виждам повече.

Дилейни натисна комутатора на радиостанцията, прикрепена към бронежилетката ѝ, и попита:

— Открихте ли нещо, Бил?

В отговор веднага чу гласа на Бил Сунг, отговорния специален агент:

— Качи се горе. В семейната спалня.

Тя се затича по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Семейната спалня беше просторно помещение в края на коридора. Вътре имаше две кресла, тоалетка с огледало, голямо легло в средата и телевизор с плосък екран, монтиран на стената.

— Тук съм, в дрешника — обади се Бил.

Спалнята имаше още две врати. Едната водеше към банята, а другата — към дрешник с размерите на апартамента ѝ в Манхатън.

Страничните стени бяха покрити от пода до тавана с вградени махагонови рафтове, врати на гардероби и чекмеджета. Неговите и нейните. Бил освети с фенерчето си един рафт със сгънати бели ризи, подредени една върху друга.

— Виж маншета на тази — посочи той най-горната.

Върху маншета имаше петно. Сякаш беше опръскан с някаква тъмна течност. Ризата беше прана, но петното с цвят на ръжда си беше останало. Дилейни бе виждала достатъчно петна от кръв през годините, за да знае, че това тук изглеждаше подозрително.

— Прибери я — каза тя.

Той щракна с пръсти на криминалиста зад гърба си, който започна да разтваря торбичка за съхранение на доказателства.

— Това не е всичко. — Бил насочи фенерчето си към едно отворено чекмедже.

Дилейни надникна вътре и видя бижута, наредени върху черно кадифе. Някои ѝ се сториха познати. Конкретно едно от тях.

Черната перлена огърлица на Стейси Нилсен.

— Уцелихме десетката — каза Бил широко усмихнат.

— Тази ли е ризата? — попита криминалистът.

Дилейни се обърна. Да, тази. Бяла, с ръждиво петно на…