Съучастници

СЪСЕДИ И ПРИЯТЕЛИ НА УБИЙЦАТА КАРИ ПРОГОВАРЯТ

Съдебният процес срещу Кари Милър, известна като съпругата на Пясъчния човек, започва след седмица на фона на разгорещени спекулации до каква степен тя е била в течение на престъпленията му. Ние разговаряхме в условия на анонимност с нейни съседи и съученици от гимназията, като ги попитахме какво е усещането да познаваш някого, който вероятно е извършил множество убийства, и дали е имало някакви признаци, че Кари Милър може да е съучастничка на сериен убиец?

„Винаги съм я смятала за някак особена. Една такава тиха, затворена“ — каза нейна съседка.

„Познавам Кари от петнайсет години. В гимназията бяхме близки приятелки. Бях ѝ шаферка на сватбата. Божичко, само като си помисля за това сега, настръхвам цялата. Ако ме попитате способна ли е да убие човек, ще ви кажа: не знам.“

„Нямам ѝ доверие. Никога не съм ѝ имала. Още откакто се нанесоха да живеят тук. Създава едно такова усещане, разбирате ли, за абсолютно зло. Вече не мога дори да погледна към къщата ѝ.“

Откакто Пясъчния човек се укрива от полицията, от него няма и следа. Но в последно време се появиха догадки, че съпругата му може да склони на споразумение. Срещу информация, която да помогне за залавянето му, Кари Милър може да получи свободата си. Попитахме водещия прокурор по делото Дрю Уайт дали има нещо вярно в този слух. Отговорът е: „Няма сделка. Жертвите изискват справедливост“. Процесът ще започне следващата седмица, за когато е насрочен.

„Уошингтън Поуст“

1. Еди

Всичко започна с един непознат.

Както винаги става.

Въпросният непознат обаче, седнал в кафяво кожено кресло в приемната на адвокатската ми кантора, не приличаше на другите посетители. Поне на пръв поглед. Панталонът му беше от син вълнен плат на дискретно райе, от какъвто бяха и останалите части на костюма му. Бялата му риза с копченца на яката беше от фин памук. Тъмносиня копринена вратовръзка допълваше ансамбъла. Къдравата му кестенява коса беше сресана назад, а брадата му бе грижливо поддържана. Приличаше на манекен от каталог, рекламиращ костюми. И би могъл да бъде такъв, ако не беше единствената му прилика с останалите хора, които идват в кантората ми. Седеше прегърбен в креслото. Беше изпружил дългите си крака, сякаш току-що бе извървял петдесет преки в Манхатън с чисто нови обувки. Освен уморената поза и погледът му го издаваше.

Мъжът оглеждаше стаята с невиждащи очи. Погледът му не спираше да шари наоколо, сякаш търсеше нещо. Приличаше на човек, превит под тежък товар.

Бедата означава пари. А никой не идва при мен, ако бедите му не са от най-лошия възможен порядък. В последно време паричните потоци към кантората ми бяха спаднали рязко заради пандемията. Но Ню Йорк вече се съвземаше, ваксините помагаха, нещата изглеждаха оптимистично. Посетителят ми се стори смътно познат. Денис, секретарката на кантората, мина покрай мъжа със скъпия костюм, като пътьом го озари със сияйната си усмивка, отвори стъклената врата на кабинета ми и я затвори след себе си.

Аз допих първата си чаша кафе за деня и станах да си налея втора от машината в кухнята.

— Сядай — каза Денис.

Държеше чаша горещо кафе, но забелязах, че не е нейната. Постави я на бюрото пред мен.

— Ето ти втората.