Тайнственото око

— Не, не се страхувам — рече Люпен. — Но мисля, колко полезни крачки бихме направили, ако бихме обединили усилията си. Нашата излишна гонитба с вас вдигна повече шум, отколкото трябва. Добрек ще бъде по-предпазлив, отколкото беше преди.

Кларис Мерж поклати глава.

— Не, не, не мисля. Нищо не е накарало Добрек да бъде по-предпазлив. Неговият живот не е нищо друго, освен сбор от предпазни мерки срещу опасността, нищо не е оставено на случайността. Впрочем, нали всички козове са в ръцете му?

Люпен я приближи и запита:

— Какво искате да кажете? Няма ли никакво средство да се постигне целта?

— Да — прошепна тя. — Има едно, единствено… Жената скри в шепи пребледнялото си лице и пак потрепера, като в някаква треска.

Той се досети за причината на нейния страх, и трогнат от страданието й, се наведе към нея и каза:

— Моля, отговорете направо. Това е заради Жилбер, нали? Ако правосъдието, за щастие, не е могло да разкрие миналото му, ако досега истинското име на съучастника на Вошери не се знае, един друг човек го познава, нали? Нали? Добрек е познал сина ви Антоан, въпреки, че сега Антоан се казва Жилбер?

— Да, да, да…

— И той ви обеща да го спаси, нали? Той ви предлага свободата му, бягството му и не зная още какво. Именно това ви обещаваше една нощ в кабинета си, в онази нощ, когато искахте да го убиете, нали?

— Да, да, това…

— Само при едно условие, едно единствено гнусно условие, каквото само този негодник може да измисли? Разбрах, нали?

Кларис не отвърна. Тя изглеждаше изтощена до смърт.

Люпен видя в нея предварително завладяната плячка, предоставена на прищявката на победителя. Кларис Мерж, любимата жена на онзи Мерж, когото Добрек действително беше погубил, изплашената майка, майката на Жилбер, когото Добрек бе изкарал от правия път, Кларис Мерж, която за да спаси сина си от ешафода, на всяка цена трябваше да се подчини на желанието на Добрек. Тя щеше да бъде любовница, жена, послушна робиня на това чудовище, за което Люпен не можеше да мисли без чувство на възмущение и погнуса.

Като седна до нея, той с настойчива мекост я накара да вдигне глава и й каза, като я гледаше право в очите:

— Слушайте ме внимателно! Кълна ви се, че ще спася сина ви. Вашият син няма да умре. Не ще се намери сила, която, докато аз съм жив, да посегне върху живота на вашия син.

— Вярвам ви…

— Вярвайте ми. Но ви моля, обещайте ми само едно…

— Какво?

— Не се срещайте вече с Добрек.

— Добре…

— Ще изхвърлите от главата си всякакъв страх, колкото и неясен да е, всяка мисъл за спогодба между вас и Добрек…

Жената го гледаше с пълно доверие.

— Хайде — каза той, като стана. — Всичко ще е наред. Имаме два-три месеца, то е повече, отколкото трябва — при условие, че съм свободен в своите действия. А затова, оттеглете се от полесражението.

— Как?

— Изчезнете. Идете на село. Нима не ви е жал за малкия Жак?

На другия ден сломената Кларис Мерж се пренесе със сина си у една приятелка близо до гората на Сен Жермен. Бе много отслабнала от кошмарните преживелици.

Един следобед, тъкмо когато Люпен, изменяйки тактиката, търсеше начини да отвлече Добрек, телефона му иззвъня. Беше в апартамента на улица Шатобриан.

Люпен откачи слушалката. Женски глас произнесе:

— Господин Мишел Бомон?

— Аз съм, мадам. С кого имам честта…

— Елате бързо, господине, госпожа Мерж току-що се отрови.

Люпен с най-голямата бързина, на която беше способен, изтича навън, качи се в автомобила си и отиде в Сен Жермен.

Приятелката на Кларис Мерж го чакаше.

— Мъртва ли е? — попита той.

— Не. Докторът току-що си отиде, той гарантира за живота й.

— И защо се опита да се отрови?

— Синът й Жак изчезна.

— Отвлякоха ли го?

— Да, детето си играеше з гората, когато от един автомобил слязоха две стари дами. После се разнесоха викове. Кларис искаше да изтича, но падна безсилна, като извика: „Той е… този човек… всичко е загубено!“ Имаше вид на луда. После извади от джоба си някакво малко шишенце, отпи…

— После?

— Сетне, с помощта на мъжа ми, я пренесох в нейната стая. Тя страшно се мъчеше.

— Откъде научихте адреса и името ми?

— От нея, докато лекарят се грижеше. И ви телефонирах.

— Никой ли не знае това?

— Не. Знам, че Кларис има страшни неприятности и че предпочита да пази тайна.

— Мога ли да я видя?

— Тя спи. Лекарят й забрани каквито и да е вълнения.

— Казахте, че докторът не се безпокои за здравето й?

— Той се страхува от ново нервно разстройство, в което болната би повторила опита си…

— Какво трябва да се направи, за да се избегне това?

— Една или две седмици пълно спокойствие. Но ми се струва, че това е невъзможно. Малкият Жак…

Люпен я прекъсна:

— Мислите, че ако се намери сина й…

— О, да, тогава тя ще бъде напълно на себе си.

— Сигурна ли сте? Сигурна ли сте? Да, нали, очевидно… Е, добре, когато госпожа Мерж се събуди, кажете й, кажете й от мое име, че довечера преди полунощ…

При тези думи Люпен бързо излезе от къщата, седна в колата и каза на шофьора:

— Париж. Площад Ламартин. Депутатът Добрек!

ГЛАВА VI

СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ