Танц с дракони

— Как? — попита Симон Шарения гръб, наречен така заради плетеницата белези, нашарили гърба и раменете му, спомен от бичовете, които бе изтърпял като роб в Ащапор. — Тринайсет кораба… това не е достатъчно. Сто кораба може да не стигнат.

— Дървени коне не добри — възрази Ромо, старият джака ран. — Дотраки ще яздят.

— Тези могат да вървят по сушата покрай брега — предложи Сив червей. — Корабите могат да плават по-бързо и да снабдяват колоната.

— Това би могло да свърши работа, докато стигнете развалините на Бораш — каза Бръснатото теме. — След тях корабите ще трябва да завият на юг и покрай Толос и Острова на кедрите, и да заобиколят Валирия, докато войската продължава към Мантарис по стария драконов път.

— Демонския път, така го наричат сега — каза Молоно Йос Доб. Дебелият командир на Здравите щитове приличаше повече на писар, отколкото на войник със зацапаните си с мастило длани и голямото шкембе, но беше умен. — Много и много от нас ще умрат.

— Тези, които останат в Мийрийн, ще им завидят за леката смърт — проплака Резнак. — Те ще направят от нас роби или ще ни хвърлят в ямите. Всичко ще е като преди, ако не и по-зле.

— Къде ви е куражът? — избухна сир Баристан. — Нейно величество ви освободи от веригите. Вам се пада да наточите мечовете си и да защитите свободата си, когато тя напусне.

— Храбри думи от човек, който се кани да отплава към заник-слънце — изръмжа в отговор Симон Шарения гръб. — Ще гледате ли през рамо към нас, докато умираме?

— Ваше сияние…

— Ваше величество…

— Ваша милост…

— Стига! — Дани плесна по масата. — Никой няма да бъде оставен да загине. Всички сте мои поданици, моят народ. — Мечтите ѝ за дом и любов я бяха заслепили. — Няма да изоставя Мийрийн на съдбата на Ащапор. Казвам го със скръб, но Вестерос ще трябва да почака.

Гролео се стъписа.

— Трябва

да приемем тези кораби. Ако откажем този дар…

Сир Баристан се смъкна на коляно пред нея.

— Кралице, кралството се нуждае от вас. Не сте желана тук, но във Вестерос мъже ще се стекат под знамената ви с хиляди, велики лордове и благородни рицари. „Тя се върна“, ще си викат едни на други с ликуващи гласове. „Сестрата на принц Регар най-сетне се върна.“

— Ако ме обичат толкова много, ще ме почакат. — Дани стана. — Резнак, повикай Ксаро Ксоан Даксос.

Прие търговския принц сама, седнала на пейката си от лъскав абанос, на възглавничките, донесени ѝ от сир Баристан. Четирима моряци от Карт го придружаваха, понесли навит гоблен на раменете си.

— Донесъл съм нов дар за кралицата на сърцето ми — каза Ксаро. — Пазен във фамилната ми съкровищница още преди Ориста да сполети Валирия.

Моряците развиха гоблена на пода. Беше стар, прашен, избелял… и огромен. Дани трябваше да стане, за да го огледа.

— Карта? Красива е.

Покриваше половината под. Моретата бяха сини, равнините зелени, планините черни и кафяви. Градовете бяха показани като звезди, в златна или сребърна нишка. „Няма го Димящото море — осъзна тя. — Валирия все още не е остров.“

— Ето там виждате Ащапор, Юнкай и Мийрийн — почна Ксаро официално и посочи три сребърни звезди до синьото на Робския залив. — Вестерос е… някъде там надолу. — Махна с ръка към другия край на залата. — Вие завихте на север, когато трябваше да продължите на югозапад, през Лятното море, но с моя дар скоро ще се върнете там, където е мястото ви. Приемете моите галери с радост в сърцето и нека загребат веслата ви на запад.

„Де да можех.“

— Милорд, с радост ще приема тези кораби, но не мога да ви дам обещанието, което поискахте. — Хвана ръката му. — Дайте ми галерите и се заклевам, че Карт ще има приятелството на Мийрийн, докато звездите угаснат. Нека търгувам с тях и вие ще имате добър дял от доходите.

Радостната усмивка на Ксаро увехна на устните му.

— Какво ми казваш? Казваш ми, че няма да заминеш?

— Не мога

да замина.

Сълзи бликнаха от очите му и се застичаха покрай носа му, покрай смарагди, аметисти и черни диаманти.

— Казах на Тринайсетте, че ще се вслушаш в благоразумието ми. С дълбока скръб разбирам, че съм сгрешил. Вземи тези кораби и отплавай, или ще умреш с писъци. Представа нямаш колко много врагове си създаде.

„Знам, че един от тях стои сега пред мен и плаче с глумски сълзи.“ Мисълта я натъжи.

— Когато отидох в Залата на Хилядата трона да помоля за твоя живот, казах, че си само едно дете — продължи Ксаро, — но Егон Емерос Изящния стана и заяви: „Тя е глупаво дете, лудо, непослушно и твърде опасно, за да живее.“ Докато твоите дракони бяха малки, бяха чудо. Пораснали, те са смърт и разруха, огнен меч над света. — Изтри сълзите си. — Трябваше да те убия в Карт.

— Бях гост под твоя покрив, ядох месото ти и пих медовината ти — отвърна тя. — В памет на всичко, което направи за мен, ще простя тези думи… веднъж… но да не си посмял да ме заплашиш отново.

— Ксаро Ксоан Даксос не заплашва. Той обещава.

Тъгата ѝ премина в гняв.

— А аз ти обещавам, че ако не си напуснал, преди да е изгряло слънцето, ще научим колко могат сълзите на лъжец да потушат драконов огън. Махни се, Ксаро. Веднага!