Танц с дракони

Отиде си, но остави зад себе си своя свят. Дани седна на пейката и зарея поглед над синьото копринено море, към далечния Вестерос. „Един ден“, обеща си наум.

На заранта галеаса на Ксаро го нямаше, но „дарът“, който ѝ бе докарал, остана в Робския залив. Дълги червени флагове се вееха от мачтите на тринайсетте картски галери и се гърчеха на вятъра. А когато Денерис слезе за дворцовия съвет, пратеник от корабите я чакаше. Не каза нито дума, а положи в нозете ѝ черна сатенена възглавница, на която лежеше оцапана с кръв ръкавица.

— Какво е това? — попита намръщено Скааз. — Кървава ръкавица…

— … означава война — каза кралицата.

Джон

— Внимателно с плъховете, милорд. — Ед Скръбния поведе Джон надолу по стъпалата, държеше фенера високо. — Ужасно пищят, ако ги настъпиш. Майка ми често издаваше подобен звук, когато бях момче. Трябва да е имала нещо плъше в себе си, като си помисля. Кафява коса, малки като мъниста очи, и обичаше сирене. Може и опашка да е имала, ама как да погледна да видя?

Целият Черен замък беше свързан с лабиринт от тунели, които братята наричаха „червеевите дупки“. Под земята беше тъмно, тъй че червеевите дупки рядко се използваха лете, но щом започнеха да духат зимните ветрове и да падат снеговете, тунелите се превръщаха в най-бързия път за движение из замъка. Стюардите вече ги използваха. Джон видя запалени свещи в няколко ниши в стените, докато се провираха през тунела и стъпките им отекваха пред тях.

Боуен Марш чакаше на място, където се събираха четири червееви дупки. Беше взел със себе си Уик Дяланата пръчка, висок и тънък като копие мъж.

— Това са сметките отпреди три обиколки — каза Марш и подаде на Джон дебело тесте листове, — за сравняване със сегашните запаси. Да започнем ли със зърнохранилищата?

Продължиха през сивия полумрак под земята. Всеки склад имаше здрава дъбова врата, затворена с железен катанец, голям колкото чиния.

— Дребните кражби проблем ли са? — попита Джон.

— Не, засега — отвърна Боуен Марш. — Но дойде ли зимата, ще е разумно ваше благородие да постави охрана тук долу.

Уик Дяланата пръчка носеше ключовете на желязна халка около врата си. Всички изглеждаха еднакви на Джон, но Уик успяваше някак да намери подходящия за всяка врата. Щом влезеха, вадеше от кесията си голяма колкото юмрук бучка креда и отбелязваше всеки сандък, чувал или буре, докато ги броеше, а Марш сравняваше новия брой със стария.

В зърнохранилищата имаше овес, жито и ечемик, и бъчви с грубо смляно брашно. В килерите за кореноплоди от таванските греди се полюшваха връзки лук и чесън, и имаше торби с картофи, пащърнак и репички, а лавиците бяха пълни с бяла и жълта ряпа. В една стая бяха складирани пити сирене, толкова големи, че трябваха двама души, за да ги преместят. В следващата имаше бъчви осолено телешко, осолено свинско, много повече говеждо и осолена треска, струпани на десет стъпки височина. Триста бута и три хиляди дълги черни наденици висяха от таванските греди под пушилнята. В килера за подправки имаше пипер на зърна, карамфил, канела, горчица на зърна, кориандър, градински чай и меча стъпка, магданоз и буци сол. Другаде имаше бурета с ябълки и круши, сушени круши, сушени смокини, торби с орехи, торби с кестени, торби с бадеми, сушена пушена сьомга, глинени делви, пълни с маслини в зехтин и запечатани с восък. Един склад предлагаше гърнета с мариновано заешко, сърнешки бут в мед, кисело зеле, туршия от цвекло, туршия от лук, яйца в саламура, херинга в саламура.

Докато се движеха от едно подземие към друго, червеевите дупки сякаш ставаха по-студени. Скоро Джон вече виждаше дъха им, заскрежен на светлината на фенера.

— Под Вала сме.

— И скоро ще сме в него — каза Марш. — Месото няма да се развали в студеното. За дълго складиране е по-добре от осоляване.

Стигнаха врата от ръждиво желязо. Зад нея имаше дървени стъпала. Ед Скръбния поведе с фенера. Тръгнаха по тунел, дълъг колкото голямата зала на Зимен хребет, макар да не беше по-широк от червеевите дупки. Стените бяха от лед, с щръкнали от тях железни куки. На всяка кука висеше труп: одрана сърна или елен, разсечени по дължина телета, огромни свине, обезглавени овце и кози, дори един кон и мечка. Бял скреж покриваше всичко.

Докато брояха, Джон смъкна ръкавицата от лявата си ръка и пипна най-близкия сърнешки бут. Усети как пръстите му залепнаха, а когато ги дръпна, се откъсна малко кожа. Връхчетата на пръстите му бяха изтръпнали. „Какво очакваше? Планина от лед има над главата ти, повече, отколкото дори Боуен Марш може да преброи.“ Все пак помещението му се стори по-студено, отколкото трябваше да е.

— По-лошо е, отколкото се опасявах, милорд — каза Марш. Гласът му прозвуча по-мрачно, отколкото дори на Ед Скръбния.

Джон тъкмо си мислеше, че всичкото месо на света е тук. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“

— Как така? На мен това ми изглежда много храна.