Танц с дракони

— Ваше величество сигурно знае причината, поради която съм тук.

— Ами сигурно защото нямате друга причина, освен да ми досаждате. Колко пъти вече ви отказах?

— Пет пъти, ваше величество.

— Вече са шест. Няма да позволя тези ями да се отворят отново.

— Ако ваше величество благоволи да изслуша аргументите ми…

— Слушала съм ги. Пет пъти. Носите ли ми нови аргументи?

— Стари аргументи — призна Хиздар, — нови думи. Прекрасни думи и изящни, по-годни да трогнат една кралица.

— Основанието ви намирам за недостатъчно, не думите. Слушала съм доводите ви толкова често, че бих могла сама да пледирам за каузата ви. Искате ли? — Наведе се към него. — Бойните ями са част от Мийрийн, откакто е основан. Двубоите по природа са дълбоко религиозни, кръвно приношение на боговете на Гхиз. Смъртното изкуство на Гхиз не е просто касапница, а изява на храброст, умение и сила, които най се нравят на боговете. Победоносните борци се хранят, за тях се полагат грижи, възхваляват ги, а убитите се почитат и имената им се помнят. С отварянето на ямите ще покажа на народа на Мийрийн, че зачитам нравите и обичаите му. Ямите са прочути по цял свят. Привличат търговия в Мийрийн и пълнят градската хазна с монети от най-далечни краища на земята. Всички хора изпитват жажда за кръв, която ямите уталожват. Така Мийрийн става по-спокоен. За престъпниците, осъдени да умрат на пясъците, ямите представляват съд с битка, последна възможност човек да докаже невинността си. — Дани отметна косата си. — Е? Как се справих?

— Ваше величество изложи основанието много по-добре, отколкото бих могъл да се надявам, че ще го направя аз самият. Разбирам, че сте не само красива, но и красноречива. Напълно ме убедихте.

Нямаше как да не се засмее.

— Благодаря… но не съм.

— Ваше величество — зашепна в ухото ѝ Резнак мо Резнак, — обичайно е градът да прибира десятък от всички приходи на бойните ями след приспадане на разходите, като данък. Толкова пари биха могли да се вложат в много благородни начинания.

— Би могло… макар че ако наистина отново отворим ямите, трябва да прибираме десятъка си преди разходите. Аз съм само едно младо момиче и не разбирам много от търговия, но съм живяла достатъчно дълго с Илирио Мопатис и Ксаро Ксоан Даксос, за да знам поне това. Хиздар, ако можехте да строявате армии така, както редите доводите си, можехте да завладеете света… но отговорът ми все пак е

не. За шести път.

Той отново се поклони, дълбоко като преди. Перлите и аметистите му дръннаха тихо на мраморния под. Много гъвкав в кръста беше Хиздар зо Лорак.

„Можеше да мине за чаровен, ако не беше тази глупава прическа.“ Резнак и Зелената грация настойчиво бяха убеждавали Дани да вземе за свой съпруг някой мийрийнски благородник, за да примири града с управлението си. Хиздар зо Лорак може би заслужаваше внимателен оглед. „По-скоро него, отколкото Скааз.“ Бръснатото теме бе предложил да остави съпругата си заради нея, но от тази мисъл ѝ се гадеше. Хиздар поне знаеше как да се усмихва.

— Ваше величество — заговори Резнак, поглеждайки списъка си. — Благородният Граздан зо Галаре би искал да се обърне към вас. Ще го изслушате ли?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Дани, възхитена от блясъка на златото и лъскавината на зелените перли по пантофките на Клеон, като в същото време се мъчеше да не обръща внимание на стягането в пръстите. Граздан, както я бяха предупредили, бе братовчед на Зелената грация, чиято подкрепа се бе оказала безценна. Жрицата беше глас за мир, за приемане, за подчинение пред една законна власт. „Мога да удостоя братовчед ѝ с почтително изслушване, каквото и да желае.“

Това, което желаеше, се оказа злато. Дани беше отказала да възмезди Великите господари за цената на робите, които бе освободила, но мийрийнците продължаваха да измислят всевъзможни начини да изскубнат пари от нея. Благородният Граздан бил притежавал робиня, много добра тъкачка; плодовете на тъкачния ѝ стан се ценели високо не само в Мийрийн, но и в Нови Гхиз, Ащапор и Карт. Когато тази жена се състарила, Граздан закупил няколко млади момичета и заповядал на старицата да ги научи на тайните на занаята си. Старата жена вече била умряла. Освободените млади ученички отворили дюкян до пристанищната стена и там продавали изделията си. Граздан зо Галаре молеше да му се отстъпи част от печалбата им.

— Те дължат умението си на мен — настоя той. — Аз ги измъкнах от робското тържище и ги сложих зад стана.

Дани го изслуша спокойно, с кротко лице. Когато свърши, го попита:

— Как се казваше старата тъкачка?

— Робинята? — Газдан се намръщи. — Беше… Елза, като че ли. Или Ела. Умря преди шест години. Имах много роби, ваше величество.

— Да кажем, че е Елза. — Дани вдигна ръка. — Ето какво отсъждаме. От момичетата няма да получите нищо. Елза ги е научила на тъкането, не вие. От вас момичетата ще получат нов стан, най-добрия, който може да се купи. Това е защото сте забравили името на старата жена.