Танц с дракони

— Сняг — отново извика с кикот луната. Белият вълк пристъпваше по дирята на мъжа под ледената стръмнина. Вкусът на кръв бе на езика му, а ушите му кънтяха от песента на стоте братовчеда. Някога бяха шест, пет скимтяха слепи в снега до мъртвата си майка, сучеха студено мляко от твърдите ѝ мъртви бозки, докато той изпълзя далече от тях, сам. Четири останаха… а единия белият вълк вече не можеше да усети.

— Сняг — настоя луната.

Белият вълк бягаше от нея, затичан към пещерата от нощ, където се бе скрило слънцето, и дъхът му замръзваше във въздуха. В беззвездните нощи голямата стръмнина беше черна като камък — мрак, извисен над широкия свят, но щом излезеше луната, блещукаше светла и ледена като замръзнал поток. Вълчата козина беше дебела и космата, но щом вятърът задухаше покрай леда, никаква козина не можеше да опази от студа. От другата страна вятърът бе по-студен, усещаше вълкът. Точно там беше брат му, сивият брат, който миришеше на лято.

— Сняг. — Ледена висулка падна от един клон. Белият вълк се обърна и оголи зъби. — Сняг! — Козината му настръхна, щом дърветата наоколо изчезнаха. — Сняг, сняг, сняг! — Чу ударите на криле. През сумрака долетя гарван.

Кацна на гърдите на Джон Сняг с тупване и дращене на нокти.

— СНЯГ! — изграчи в лицето му.

— Чувам те. — Стаята бе полутъмна, постелята му — корава. Сива светлина се процеждаше през капаците с обещание за мрачен и студен ден. — Така ли будеше Мормон? Разкарай си перата от лицето ми. — Джон измъкна ръка изпод завивките, за да пропъди гарвана. Беше голяма птица, стара, нахална и без никакъв страх.

— Сняг — изграчи тя и плесна с криле към пилона на леглото му. — Сняг, сняг. — Джон награби възглавница и я хвърли, но птицата излетя във въздуха. Възглавницата удари стената, пръсна се и разпиля перушина навсякъде тъкмо когато главата на Ед Толет Скръбния надникна през открехнатата врата.

— Прощавайте — рече той, без да обръща внимание на вихрушката пера, — да донеса ли малко закуска на милорд?

— Гжито — изграчи гарванът. — Гжито, гжито.

— Печен гарван — подхвърли Джон. — И половница ейл.

Още му беше странно да има стюард, който да му слугува. До неотдавна самият той носеше закуската на командир Мормон.

— Три зърна и един печен гарван — каза Ед Скръбния. — Само че Хоб приготви варени яйца, черна наденица и ябълки, сготвени със сушени сливи. Ябълките, сготвени със сушени сливи, са чудесни, стига да не бяха сливите. Аз лично не ям сушени сливи. Е, някога Хоб ги скълцваше с кестени и моркови и пълнеше с тях кокошки. Никога не вярвайте на готвач, милорд. Ще ти пробута сушена слива когато най-малко очакваш.

— По-късно. — Закуската можеше да почака, Станис не можеше. — Някакви неприятности от затворите нощес?

— Не и откакто поставихте пазачи на пазачите, милорд.

— Добре. — Хиляда диваци бяха окошарени извън Вала, пленниците, които Станис Баратеон беше взел, когато рицарите му разбиха дрипавата орда на Манс Райдър. Много от пленниците бяха жени и някои от пазачите ги измъкваха да стоплят леглата им. Мъже на краля, на кралицата, все едно. Няколко черни братя бяха опитали същото. Мъжете си бяха мъже, а тези жени бяха единствените на хиляда левги наоколо.

— Още двама диваци дойдоха да се предадат — продължи Ед. — Майка с момиче, вкопчено в полите ѝ. Имаше и момче, бебенце, увито в кожи, обаче мъртво.

— Мъртво — каза гарванът. Една от любимите му думи. — Мърртво, мърртво, мърртво.

От свободния народ прииждаха почти всяка нощ, прегладнели и премръзнали същества, избягали от битката под Вала, за да се дотътрят отново след като разберат, че няма безопасно място, където да избягат.

— Разпитаха ли майката? — попита Джон.

Станис Баратеон беше разбил ордата на Манс Райдър и бе направил Краля отвъд Вала свой пленник… но диваците все още бяха навън, Ревливеца, Тормунд Ужаса на великаните, и хиляди още.

— Да, милорд — отвърна Ед, — но знаем само, че е побягнала по време на битката и след това се е крила в горите. Натъпкахме я с каша и я пратихме в кошарите, а бебето изгорихме.

Изгарянето на мъртви деца бе престанало да безпокои Джон Сняг. Живите бяха друга работа. „Двама крале да събудят дракона. Бащата първо, а после синът, за да умрат и двамата крале.“ Беше го измърморил един от хората на кралицата, докато майстер Емон почистваше раните му. Джон се беше опитал да приеме думите му като трескаво бълнуване. Емон обаче бе възразил.

— Сила има в кръвта на кралете — предупреди старият майстер. — И по-добри мъже от Станис са правили по-лошо от това. — „Кралят може да е суров и безмилостен, да, но пък чак бебе? Само чудовище би дало живо дете на пламъците.“