Танц с дракони

— Не можеш или не искаш? — Вратните жили на краля се издуха, остри като мечове. — Предложих ти име.

— Имам си име, ваше величество.

— Сняг. Имало ли е по-злокобно име някога? — Станис докосна дръжката на меча си. — Кой точно си въобразяваш, че си?

— Стражът на стените. Мечът в тъмното.

— Не ми пробутвай глупости. — Станис извади меча, който наричаше Светлоносец. — Ето го твоя меч в тъмното. — По лезвието заигра светлина, ту червена, ту жълта, ту оранжева, и обагри лицето на краля в сурови ярки цветове. — Дори едно неопитно момченце би трябвало да види това. Сляп ли си?

— Не, ваше величество. Съгласен съм, че в тези замъци трябва да се поставят гарнизони…

— Момчето командир е съгласно. Какъв късмет.

— … от Нощния страж.

— Нямаш хора!

— Тогава ми дайте хора, ваше величество. Ще осигуря офицери за всяко от изоставените укрепления, опитни командири, които познават Вала и земите отвъд него и добре знаят как да оцелеят в идещата зима. В отплата за всичко, което ви дадохме, дайте ми хора, които да попълнят гарнизоните. Войници, стрелци с арбалети, новобранци. Ще взема дори вашите ранени и недъгави.

Станис го зяпна невярващо. После се изсмя.

— Много си дързък, Сняг, признавам ти го. Но си луд, ако мислиш, че мъжете ми ще облекат черното.

— Могат да носят всякакво цветно наметало, което си изберат, стига да се подчиняват на офицерите ми все едно, че са ваши.

Кралят бе непреклонен.

— Имам рицари и лордове на служба при мен, потомци на благородни домове със стара чест и слава. Не може да се очаква да служат под командата на бракониери, селяци и убийци.

„А може би и копелета, ваше величество?“

— Вашата Ръка е контрабандист.

— Беше контрабандист. Скъсих му пръстите заради това. Казват, че си деветстотин деветдесет и осмият мъж, командващ Нощния страж, лорд Сняг. Какво според теб би казал деветстотин деветдесет и деветият за тези замъци? Да види главата ти, набучена на шип, би могло да го вдъхнови да е по-сговорчив. — Кралят положи бляскавия си меч върху картата по дължината на Вала и стоманата заблещука като слънчева светлина по вода. — Ти си лорд-командир само по мое благоволение. Би било добре да запомниш това.

— Лорд-командир съм, защото братята ми ме избраха. — Имаше сутрини, когато Джон Сняг не вярваше много на себе си, когато се събуждаше с мисълта, че това е някакъв безумен сън. „Все едно че обличаш нови дрехи — беше му казал Сам. — Струват ти се странни отначало, но щом ги поносиш, ти стават удобни.“

— Алисър Торн се оплаква от начина, по който са те избрали, а не мога да кажа, че няма основание за недоволството си. — Картата лежеше помежду им като бойно поле, обагрена от цветовете на сияещия меч. — Броенето било направено от слепец, с твоя дебел приятел до лакътя му. А Слинт те нарича „обърни-плащ“.

„А кой би могъл да познае такъв по-добре от Слинт?“

— Един „обърни-плащ“ ще ви каже това, което искате да чуете, и по-късно ще ви предаде. Ваше величество знае, че бях избран честно. Баща ми винаги казваше, че сте справедлив човек. — „Просто малко суров“, бяха точните думи на лорд Едард, но Джон не смяташе, че е разумно да сподели и това.

— Лорд Едард не ми беше приятел, но не му липсваше благоразумие. Той щеше да ми даде тези замъци.

„Никога.“

— Не мога да кажа какво е щял да направи баща ми. Дадох клетва, ваше величество. Валът е мой.

— Засега. Ще видим колко добре го държиш. — Станис го посочи с пръст. — Задръж си руините, щом значат толкова много за теб. Но помни: ако някоя от тях остане празна до края на годината, ще ги взема с твое съгласие или без него. И ако само една падне в ръцете на врага, ще ти падне и главата. Сега си върви.

Лейди Мелисандра се надигна от мястото си край огнището.

— С ваше позволение, ваше величество, ще заведа лорд Сняг до покоите му.

— Защо? Той знае пътя. — Станис махна с ръка. — Добре де, прави каквото искаш. Деван, гладен съм. Варени яйца и лимонова вода.

След топлината на кралския соларий студът в охраняваното стълбище смразяваше до костите.

— Вятърът се усилва, милейди — предупреди сержантът Мелисандра, докато подаваше оръжията на Джон. — Може би ще ви трябва по-топло наметало.

— Вярата ми ме топли. — Червената жена тръгна с Джон надолу по стъпалата. — Негово величество започва да те харесва.

— Виждам. Заплаши да ме обезглави само два пъти.

Мелисандра се засмя.

— Трябва да се боиш от мълчанието му, не от думите му. — Щом излязоха на двора, вятърът изду наметалото на Джон и то заплющя срещу нея. Червената жрица избута настрани черната вълна и пъхна ръка под мишницата му. — Може да се окаже, че не грешиш за краля на диваците. Ще се помоля на Господаря на Светлината да ми изпрати напътствие. Когато се взирам в пламъците, мога да виждам през камък и пръст и да откривам истината в човешките души. Мога да говоря с отдавна мъртви крале и с все още неродени деца и да гледам как годините и сезоните припламват и гаснат до самия край на времето.

— Пламъците ви никога ли не грешат?

— Никога… въпреки че, ние, жриците, сме смъртни и понякога грешим. Бъркаме „това трябва да стане“ с „това би могло да стане“.