Танц с дракони

В други моменти, щом му омръзнеше да е вълк, Бран се пъхваше в кожата на Ходор. Нежният великан проплакваше, щом го усетеше, и почваше да тръска глава, но не толкова силно колкото първия път, при Краличина корона. „Знае, че съм аз — казваше си момчето. — Вече е свикнал с мен.“ Все пак никога не се чувстваше удобно в кожата на Ходор. Едрото конярче така и не разбираше какво става и Бран усещаше вкуса на страх в устата му. По-добре беше в Лято. „Аз съм той и той е аз. Чувства каквото аз чувствам.“

Понякога долавяше как вълчището души след лоса и се питаше дали няма да му скочи. Лято беше свикнал с коне в Зимен хребет, но това беше лос, а лосовете бяха дивеч. Вълчището усещаше топлата кръв, течаща под рунтавата козина на лоса. Дори само миризмата бе достатъчна, та от челюстите му да потекат лиги, а станеше ли това, устата на Бран се пълнеше със слюнка при мисълта за сочно, още топло месо.

От един близък дъб изграчи гарван и Бран чу звука от криле, когато друга голяма черна птица изпърха и кацна до него. Денем само пет-шест гарвана оставаха с тях, прехвърчаха от дърво на дърво или се возеха на рогата на лоса. Останалите летяха напред или се задържаха назад. Но по залез се връщаха, спускаха се от небето на черните криле на нощта, докато всеки клон по всяко дърво не натежеше от тях на много разтези наоколо. Някои прехвърчаха към обходника и му мърмореха, а на Бран му се струваше, че разбира граченето и крякането им. „Те са неговите очи и уши. Разузнават за него и му шепнат за опасностите напред и назад.“

Както сега. Лосът изведнъж спря, а обходникът скочи леко от гърба му и потъна до коленете в снега. Лято му изръмжа и настръхна. Вълчището не харесваше миризмата на Студени ръце. „Мъртво месо, суха кръв и смътен лъх на гнило. И студено. Най-студеното.“

— Какво има? — попита Мийра.

— Зад нас — каза Студени ръце, гласът му бе приглушен от черния вълнен шал през носа и устата му.

— Вълци ли? — попита Бран. Знаеха вече от няколко дни, че ги следват. Всяка нощ чуваха скръбния вой на глутницата и всяка нощ вълците бяха сякаш малко по-близо. „Ловци, и гладни. Могат да надушат колко сме слаби.“ Бран често се будеше разтреперан часове преди разсъмване, заслушан в зова им един към друг в далечината, докато чакаше слънцето да се вдигне. „Щом има вълци, трябва да има и плячка“, мислеше си, докато не се сети, че те са плячката.

Обходникът поклати глава.

— Хора. Вълците още се държат надалече. Тези хора не са толкова боязливи.

Мийра Тръстиката смъкна качулката си. Мокрият сняг, който я беше покрил, се изсипа на земята с тихо изтупване.

— Колко хора? Какви са?

— Врагове. Ще се справя с тях.

— Ще дойда с теб.

— Ти ще останеш. Момчето трябва да се защити. Напред има езеро, още не е замръзнало съвсем. Като излезете на него, завийте на север и продължете по брега. Ще стигнете до рибарско село. Потърсете убежище там, докато ви настигна.

Бран помисли, че Мийра ще възрази, но брат ѝ рече:

— Направи каквото казва. Той познава тази земя.

Очите на Джойен бяха тъмнозелени, с цвета на мъх, но натежали от умора, каквато Бран не беше виждал в тях преди. Малкият дядко. Южно от Вала момчето от наколните жилища бе изглеждало мъдро не за годините си, но тук беше също толкова объркано и уплашено, колкото и те. Все пак Мийра винаги го слушаше.

Това все още бе вярно. Студени ръце се шмугна между дърветата назад, откъдето бяха дошли, и четири гарвана плеснаха с криле след него. Мийра погледа след него, докато не се скри. Страните ѝ бяха зачервени от студ, дъхът ѝ излизаше бял от ноздрите. Придърпа качулката си, смуши лоса и продължиха напред. Преди да изминат двайсетина крачки обаче тя се обърна да погледне назад и рече:

— Хора? Какви хора? Диваци ли има предвид? Защо не иска да каже?

— Каза, че ще иде и ще се справи с тях — отвърна Бран.

— Каза, да. Каза и че ще ни заведе при тази триока врана. Онази река, дето я прехвърлихме тази сутрин, е същата като преди четири дни, кълна се. Обикаляме в кръгове.

— Реките завиват и лъкатушат — каза Бран колебливо, — а където има езера и хълмове, трябва да заобикаляш.

— Твърде много заобикаляне има — настоя Мийра, — и твърде много тайни. Не ми харесва. Той не ми харесва. И не му вярвам. Дори да оставим ръцете му. Обаче крие лицето си и едно име не иска да каже. Кой е той? Какво е? Всеки може да облече черно наметало. Всеки или всяко нещо. Не яде, изобщо не пие, и като че ли не усеща студа.

Вярно беше. Бран го беше страх да говори за това, но го бе забелязал. Всеки път, щом си намереха подслон за нощта, докато той с Ходор и Тръстиката се сгушваха един до друг за топло, обходникът се държеше настрана. Понякога Студени ръце затваряше очите си, но Бран не мислеше, че спи. А и още нещо имаше…

— Шалът. — Бран се огледа неспокойно, но нито един гарван не се виждаше наоколо. Всички черни птици бяха отлетели с обходника. Никой не подслушваше. Въпреки това заговори тихо: — Шалът на устата му никога не се втвърдява от лед като брадата на Ходор. Дори когато говори.

Мийра го изгледа рязко.