Танц с дракони

— Прав си. Никога не сме виждали дъха му, нали?

— Не. — Бяло облаче възвестяваше всяко ходор на Ходор. Когато Джойен или сестра му заговореха, техните думи също можеше да се видят. Дори лосът изпускаше във въздуха топла мъгла, щом издишаше.

— Ако не диша…

Бран неволно си спомни приказките, които му разправяше баба Нан, докато беше бебе. „Отвъд Вала живеят чудовищата, великаните и таласъмите, дебнещите сенки и мъртвите, които ходят — казваше, докато го завиваше под бодливото вълнено одеяло, — но те не могат да преминат, докато Валът стои здраво и мъжете на Нощния страж са верни. Тъй че спи, мой малък Брандън, момченцето ми, и сънувай сладки сънища. Няма чудовища тук.“ Обходникът носеше черното на Нощния страж, но ако изобщо не беше човек? Ако беше някое чудовище и ги водеше при други чудовища, за да ги изядат?

— Обходникът спаси Сам и момичето от съществата — каза Бран колебливо. — И ме води при триоката врана.

— Защо тази триока врана не иска да дойде при нас? Защо не можа тя да ни срещне при Вала? Враните имат криле. Брат ми отслабва с всеки ден. Докога ще вървим?

Джойен се закашля.

— Докато стигнем.

Скоро стигнаха до езерото и завиха на север, както им бе казал обходникът. Това беше лесното.

Снегът валеше от толкова дни, че Бран бе изгубил броя им, и беше превърнал езерото в огромна бяла пустош. Където ледът бе плосък, а земята неравна, минаването беше лесно, но там, където вятърът бе навял снега в бреговете, беше трудно да се разбере къде свършва езерото и къде започва сушата. Дори дърветата не бяха надежден водач, защото в езерото имаше гористи острови, а по брега — широки участъци, където не растяха дървета.

Лосът вървеше където намереше за добре, без да се съобразява с желанието на Мийра и Джойен на гърба му. Вървеше предимно под дърветата, но където брегът се отдръпваше на запад, хващаше по-прекия път през замръзналото езеро, заораваше в снежните преспи, по-високи от Бран, а ледът пукаше под копитата му. На откритото вятърът бе по-силен, студен северен вятър, който виеше над езерото, врязваше се през пластовете вълна и кожа и всички се разтреперваха. Духнеше ли в лицата им, навяваше в очите им сняг и ги заслепяваше.

Минаха часове в мълчание. Между дърветата започнаха да се промъкват сенки, дългите пръсти на сумрака. Толкова далече на север тъмнината идваше рано. Бран бе започнал да се плаши от това. Всеки ден сякаш ставаше по-къс от предишния, но докато дните бяха само студени, нощите бяха ледени.

Мийра отново ги спря.

— Трябваше вече да сме стигнали до селото. — Гласът ѝ прозвуча приглушено и странно.

— Може ли да сме го подминали? — попита Бран.

— Надявам се, че не. Трябва да намерим подслон, преди да падне нощта.

Права беше. Устните на Джойен бяха посинели, а нейните бузи бяха станали лилави. Лицето на самия Бран бе изтръпнало. Брадата на Ходор бе станала на корав лед. Снегът му беше почти до коленете и Бран го виждаше как се олюлява. Никой не беше толкова силен като Ходор, никой. Щом и неговата огромна сила се изчерпваше…

— Лято може да намери селото — каза Бран и думите му излязоха на мъгла във въздуха. Не дочака да чуе отговора на Мийра, а затвори очи и се остави да изплува от прекършеното си тяло.

Щом се вмъкна под кожата на Лято, мъртвият лес изведнъж оживя. Допреди миг бе само тишина, ала сега чу: вятър в дърветата, дишането на Ходор, дишането на лоса. Познати миризми изпълниха ноздрите му: влажни листа и мъртва трева, умряла катерица в храсталака, киселата воня на човешка пот, тежкият мирис на лоса. Храна. Месо. Лосът усети вниманието му. Извърна нащрек глава към вълчището и наведе големите си рога.

„Той не е дивеч — прошепна момчето на звяра, в чиято кожа се бе приютило. — Остави го. Тичай.“

Лято затича. Затича през езерото, лапите му замятаха облачета сняг. Дърветата се извисяваха, рамо до рамо като мъже в бойна линия, всички загърнати в бяло. Тичаше над корени и камъни, през преспи, ледената кора пращеше под тежестта му. Лапите му станаха мокри и студени. Следващият хълм бе обрасъл с борове и острата миризма на игличките им изпълни въздуха. Щом стигна върха, Лято се завъртя в кръг, задуши въздуха, после вдигна глава и нададе вой.

Миризмите бяха там. Човешки миризми.

„Пепел — помисли Бран. — Стара и едва доловима, но пепел.“ Миризма на изгоряло дърво, сажди и въглени. Загаснал огън.

Тръсна снега от муцуната си. Вятърът се усилваше и беше трудно да се проследят миризмите. Вълкът се въртеше и душеше. Наоколо — само гърбици сняг и високи дървета, загърнати в бяло. Вълкът изплези език, за да вкуси мразовития въздух. Дъхът му излизаше на бяла мъгла, а снежинките се топяха на езика му. Щом затича към миризмата, Ходор веднага загази след него. На лоса му трябваше повече време да реши, тъй че Бран с неохота се върна в тялото си и каза:

— Натам. Последвайте Лято. Надуших го.