Танц с дракони

Виктарион не харесваше това море, нито тези безкрайни безоблачни небеса, нито жаркото слънце, което биеше по главите им и нагряваше палубите, докато дъските не станеха толкова горещи, че можеха да опърлят боси крака. Не харесваше тези бури, които се появяваха сякаш отникъде. Морето около Пайк често беше бурно, но там човек можеше да подуши бурята, когато идваше. Тези южняшки бури бяха измамни като жени. Дори водата беше със сбъркан цвят — трептящ тюркоаз до брега, а по-навътре в морето тъмносиня, почти черна. Липсваха му синьо-зелените води на родния дом и белите гребени на вълните.

Не му харесваше и този Остров на кедрите. Ловът можеше да е добър, но горите бяха твърде зелени и тихи, пълни с криви дървета и странни ярки цветя, каквито никой от хората му не беше виждал преди, а имаше и ужасии, дебнещи между рухналите палати и натрошените статуи на потъналия Велос, на половин левга северно от носа, където бе закотвена флотата му. Последния път, когато прекара една нощ на брега, сънищата му бяха мрачни и неспокойни, а когато се събуди, устата му беше пълна с кръв. Майстерът каза, че си бил прехапал езика насън, но той го прие като знак от Удавения бог, предупреждение, че ако се задържи много дълго тук, ще се задави от собствената си кръв.

Казваха, че в деня, в който Ориста връхлетяла Валирия, островът бил пометен от водна стена триста стъпки висока. Удавила стотици хиляди и не останал жив свидетел освен няколко рибари, които били в морето, и шепа велоски копиеносци, оставени на пост в здрава каменна кула на най-високия хълм на острова, които видели как хълмовете и долините под тях се превръщат в кипящо море. Красивият Велос с неговите палати от кедър и розов мрамор изчезнал за миг. В северния край на острова древните тухлени стени и стъпаловидни пирамиди на робското пристанище Гозаи бяха претърпели същата съдба.

„Толкова много удавени. Удавения бог ще е силен тук“, беше помислил Виктарион, когато се доближи до острова за събирането на трите флоти. Не беше жрец обаче. Може би го беше разбрал наопаки. Може би Удавения бог бе унищожил острова в гнева си. Брат му Ерон можеше да е разбрал, но Мократа коса беше на Железните острови и проповядваше против Вранското око и управлението му. „Не може безбожен мъж да седи на Престола Морски камък.“ Но капитаните и кралете бяха викали за Юрон на кралския събор, избраха го над Виктарион и други набожни мъже.

Утринното слънце диплеше морето на блясъци толкова ярки, че не можеше да се гледат. Главата на Виктарион бе започнала да пулсира, но дали от слънцето, от болката в ръката, или от съмненията, които го глождеха, не можеше да каже. Тръгна към каютата, където въздухът бе прохладен и сумрачен. Смуглата жена разбра какво иска, без дори да го каже. Щом се отпусна в стола си, взе мек влажен парцал от легена и го сложи на челото му.

— Добре — каза той. — Добре. А сега ръката.

Смуглата жена не отвърна. Юрон ѝ беше отрязал езика, преди да му я даде. Виктарион не се съмняваше, че Вранското око също е лягал с нея. Такъв си беше брат му. „Даровете на Юрон са отровени — беше си казал в деня, в който смуглата жена дойде на борда. — Не искам трохите му.“ Беше решил, че ще ѝ пререже гърлото и ще я хвърли в морето, кръвна жертва на Удавения бог. Така и не беше намерил време за това.

Много път бяха изминали оттогава. Виктарион можеше да говори на смуглата жена. Тя никога не се опитваше да му отвръща.

— „Скръб“ е последният — каза ѝ той, докато тя издърпваше ръкавицата му. — Останалите са изгубени, закъснели или потънали. — Стисна зъби, когато жената пъхна върха на ножа си под мократа ленена превръзка около лявата му ръка. — Някои ще кажат, че не трябваше да разделям флотата. Глупци. Деветдесет и девет кораба имахме… тромав звяр за каране през моретата до другия край на света. Ако ги бях задържал заедно, по-бързите щяха да станат заложници на най-бавните. И къде щяхме да намерим провизии за толкова гладни гърла? Никое пристанище не иска толкова кораби във водите си. Бурите щяха да ни разпилеят така или иначе. Като листа, пръснати по Лятното море.

Вместо това беше разбил големия флот на ескадри и беше пратил всяка по различен маршрут към Робския залив. Най-бързите кораби даде на Червения Ралф Стоунхауз по корсарския път покрай северното крайбрежие на Соторос. Мъртвите градове, гниещи по онзи зноен душен бряг, беше най-добре да се избягват, както знаеше всеки моряк, но в градчетата от кал и кръв на Островите на Базилиска, гъмжащи от избягали роби, крадци на роби, кожари, курви, ловци, кафяви хора и още по-лоши неща, винаги можеше да се намерят провизии за хора, които не се бояха да платят желязната цена.