Танц с дракони

— Искам да говоря с Полевката. Кажи на Куция Ралф, Том Безкръвния и Черния Пастир. Всички ловни групи да се съберат, бреговите лагери се вдигат призори. Натоварвате колкото плодове можете и качвате свинете на борда. Можем да ги колим при нужда. „Акула“ ще остане тук да казват на забавилите се къде сме отишли. — Щеше да ѝ трябва време за ремонт: почти нищо не ѝ беше останало от бурите освен разнебитения корпус. — Флотата тръгва утре, с вечерния отлив.

— Както заповядате — отвърна Вулф. — Но още ден може да значи още някой кораб.

— Да. А десет дни може да значат десет кораба или нито един. Много време прахосахме в чакане да се покажат платна. Победата ни ще е много по-сладка, ако я спечелим с по-малък флот. — „И трябва на всяка цена да стигна до драконовата кралица преди волантинците.“

Във Волантис беше видял товарещите провизии галери. Целият град сякаш беше пиян. Видели бяха моряци и войници да танцуват по улиците с благородници и дебели търговци, а във всяка гостилница и винарна вдигаха наздравици за новите триарси. Приказваха само за златото, скъпоценните камъни и робите, които щели да потекат към Волантис, след като умре драконовата кралица. Един ден такива сведения беше предостатъчен за Виктарион Грейджой. Плати скъпа цена за храна и вода, колкото и да го беше срам, и подкара обратно корабите си в открито море.

Бурите сигурно бяха разпръснали и забавили и волантинците. Ако имаше късмет, много от бойните им кораби можеше да са потънали или заседнали. Но не всички. Никой бог не беше толкова добър и оцелелите зелени галери като нищо можеше вече да са заобиколили Валирия. „Ще се изсипят на север към Мийрийн и Юнкай, огромни бойни дромони, гъмжащи от роби войници. Ако Богът на бурята ги е пощадил, трябва вече да са в Залива на скръбта. Триста кораба, може да стигат и до петстотин.“ Съюзниците им вече бяха край Мийрийн: юнкайци и ащапорци, мъже от Нов Гхиз, Карт, Толос и Богът на бурята знаеше само откъде ли още, дори бойните кораби на самия Мийрийн, избягалите от града преди падането му. Срещу всичко това Виктарион имаше петдесет и четири. Петдесет и три без „Акула“.

Вранското око беше преплавал половината свят, беше грабил и плячкосвал от Тарт до Високи дървета, бе спирал в нечестиви пристани, отвъд които плаваха само луди. Беше дръзнал да влезе дори в Пушливото море и бе оцелял да го разкаже. „И то само с един кораб. Щом той може да се подиграва с боговете, аз също мога.“

— Да, капитане — рече Вулф Едноухия. Не беше и наполовина мъж колкото Нют Бръснаря, но Вранското око беше откраднал Нют: издигна го за лорд на Дъбовия щит и направи най-добрия му мъж свой. — Мийрийн ли ще е?

— Къде другаде? Драконовата кралица ме чака в Мийрийн. — „Най-красивата жена на света, ако може да се вярва на брат ми. Косата ѝ е сребро и злато, очите ѝ са аметисти.“

Твърде много ли беше да се надява, че Юрон поне веднъж е казал истината? „Може би.“ Най-вероятно момичето щеше да се окаже някоя пъпчива мърла с цици увиснали до коленете, а „драконите“ ѝ — не повече от шарени гущери от блатата на Соторос. „Но ако все пак е това, което твърди Юрон…“ Бяха чули приказки за красотата на Денерис Таргариен от устата на пирати в Каменни стъпала и дебели търговци в Стар Волантис. Можеше и да е вярно. А Юрон не я беше подарил на Виктарион. Смяташе да я вземе за себе си. „Праща ме като слуга, да му я докарам. Как ще вие, като я взема аз.“ Нека да мърморят мъжете. Бяха стигнали твърде далече и бяха загубили твърде много, за да се върнат на запад без плячка.

Железният капитан стисна здравата си ръка в юмрук.

— Върви. И намери майстера, където се е сврял, и го прати при мен.

Вулф тръгна.

Виктарион Грейджой се обърна отново към носа и обходи с поглед флотата си. Дълги кораби изпълваха морето, с навити платна и прибрани гребла, закотвени или изтеглени на белия пясъчен бряг. Островът на кедрите. Къде бяха тези кедри? Удавени преди четиристотин години, изглежда. Виктарион беше слизал на брега десетина пъти на лов, но така и не беше видял кедър.

Женственият майстер, който Юрон му беше натрапил във Вестерос, твърдеше, че това място някога се наричало Островът на стоте битки, но мъжете, водили тези битки, бяха станали на прах преди векове. „Островът на маймуните, така трябва да се нарича.“ Имаше и свине: най-големите и най-черни глигани, които някой железнороден беше виждал, и много квичащи прасенца из храсталаците, дръзки същества, които нямаха страх от човек. „Учат се обаче.“ Килерите на Железния флот се пълнеха с пушени бутове, осолено свинско и бекон.

Маймуните обаче… маймуните бяха напаст. Виктарион беше забранил на мъжете си да носят тези демонски същества на борда, но незнайно как половината му флота вече беше превзета от тях, дори неговият „Желязна победа“. В момента виждаше няколко от тях, мятаха се от мачта на мачта и от кораб на кораб. „Де да имах арбалет.“