Танц с дракони

— Самият Тивин Ланистър нямаше да може да направи повече — беше настоял една нощ пред Черното сърце, в първата година на изгнанието им.

— Точно тук грешиш — беше отвърнал Майлс Тойн. — Лорд Тивин изобщо нямаше да се занимава с търсене. Щеше да изгори онова градче с всичко живо в него. Мъже и момчета, кърмачета, благородни рицари и свети септони, прасета и курви, плъхове и бунтовници, щеше всичките да ги изгори. А след като пламъците угаснат и остане само пепел и въглени, щеше да прати хората си да намерят костите на Робърт Баратеон. След това, като дойдеха Старк и Тъли с войската си, щеше да предложи опрощение и на двамата, а те щяха да коленичат и да се върнат по домовете си с подвити опашки.

„Прав беше — помисли Джон Конингтън, подпрян на бойниците на предците си. — Исках да спечеля славата, че съм убил Робърт в двубой, а не име на касапин. Тъй че Робърт ми избяга и закла Регар на Тризъбеца.“

— Провалих бащата — промълви той. — Но няма да проваля сина.

Слезе на двора. Хората му вече бяха събрали гарнизона на замъка и оцелелите слуги. Макар сир Ронет наистина да беше заминал някъде на север с Джайм Ланистър, Грифонов полог не беше съвсем осиротял откъм грифони. Сред пленниците бяха по-младият брат на Ронет Реймънд, сестра му Алин и незаконният му син, свирепо момче, наречено Роналд Буря. От всички тях щяха да се получат полезни заложници, когато (и ако) Ронет Червения се върнеше, за да се опита да си върне замъка, който баща му бе откраднал. Конингтън заповяда да ги затворят в западната кула под стража. Момичето заплака, а момчето копеле се опита да ухапе един копиеносец.

— Спрете и двамата — скастри ги той. — Никой от вас няма да пострада, освен ако Ронет Червения не се окаже пълен глупак.

Оказа се, че само няколко от пленниците бяха служили тук, докато Джон Конингтън беше лорд: побелял сержант, сляп с едното око; две перачки; ратай, който беше конярче по време на бунта на Робърт; готвачът, станал неимоверно дебел, и оръжейникът на замъка. Гриф беше оставил брадата си да порасте по време на пътуването, за първи път от много години, и за негова изненада тя беше станала предимно червена, макар и да се показваше пепел между огъня тук-там. Облечен в дълга червено-бяла туника, извезана с двата противостоящи си грифона на дома му, той изглеждаше по-стар и по-суров вариант на младия лорд, някогашния приятел и спътник на принц Регар… но мъжете и жените на Грифонов полог го гледаха с очите на непознати.

— Някои от вас ме знаят — каза им той. — Останалите ще научат. Аз съм законният ви владетел, завърнал се от изгнание. Враговете ми са ви казали, че съм мъртъв. Тези приказки са лъжа, както виждате. Служете ми вярно, както служихте на братовчед ми, и никой от вас няма да пострада.

Повика ги един по един, попита всекиго за името му, след това ги накара да коленичат и да му се закълнат във вярност. Всичко мина бързо. Войниците на гарнизона — само четирима бяха оцелели от щурма, старият сержант и три момчета — положиха мечовете си в краката му. Никой не се възпротиви. Никой не загина.

Вечерта в голямата зала победителите пируваха с печени меса и прясно уловена риба, полети с гъсти червени вина от избите на замъка. Джон Конингтън седеше на Престола на Грифона и до него седяха Хари Стрикланд Бездомника, Балак Черния, Франклин Цветята и тримата млади грифони, които бяха пленили. Децата бяха от неговата кръв и чувстваше, че трябва да ги опознае, но когато копелето заяви: „Татко ми ще те убие“, реши, че ги е опознал достатъчно, заповяда да ги върнат в килиите и се извини.

Халдон Полумайстера не беше дошъл на пира. Лорд Джон го намери в майстерската кула, наведен над куп пергаменти, с изпънати около него карти.

— Опитваш се да разбереш къде може да е останалата част от дружината ли?

— Де да можех, милорд.

Десет хиляди души бяха отплавали от Волон Терис, с цялото си въоръжение, коне и слонове. По-малко от половината бяха стигнали до Вестерос, в или близо до района за дебаркиране, пустинна ивица бряг в края на дъждовния лес… земи, които Джон Конингтън познаваше добре, понеже някога бяха негови.

Само допреди няколко години изобщо нямаше да дръзне да опита да дебаркира на нос Гняв. Лордовете на бурята бяха твърде ревностно верни на дома Баратеон и крал Робърт. Но след като Робърт и брат му Ренли бяха убити, всичко се промени. Станис беше твърде суров и студен човек, за да вдъхва особена вярност, дори и да не беше на половин свят далече от тях, а Бурните земи нямаха особени причини да обичат дома Ланистър. А и Джон Конингтън не беше без приятели тук. „Някои от по-старите лордове все още ме помнят, а синовете им са чували разказите. И всеки от тях ще знае за Регар и малкия му син, чиято глава беше разбита в студена каменна стена.“