Танц с дракони

В отговор Джон Конингтън го изгледа продължително и студено. Имаше моменти, в които Полумайстера го дразнеше почти колкото онова джудже.

— Не мисля. — „Смъртта пълзи по ръката ми. Никой мъж не трябва да разбере, нито жена.“ Стана отново. — Приготви писмото до принц Доран.

— Както заповяда милорд.

Тази нощ Джон Конингтън спа в покоите на лорда, в леглото, което някога бе на баща му, под прашен балдахин от червено-бяло кадифе. Събуди се на разсъмване от шума на дъжд и плахо почукване на слуга, притеснен какво ще желае за закуска новият му господар.

— Варени яйца, пържен хляб и боб. И кана вино. Най-лошото вино в избата.

— Н-най-лошото ли, милорд?

— Чу ме.

Щом донесоха храната и виното, залости вратата, изсипа каната в купа и натопи ръката си. Кисненето в оцет и баните с оцет бяха лечението, предписано от лейди Лемор за джуджето, след като се уплаши, че може да е хванал сива люспа, но искането на кана оцет всяка сутрин щеше да издаде играта. Виното трябваше да свърши работа, но не виждаше смисъл да хаби добра реколта. Ноктите на всичките му четири пръста вече бяха почернели, освен на палеца. На средния пръст сивото бе пропълзяло над втората става. „Би трябвало да ги отсека, но как да обясня два липсващи пръста?“ Не смееше да издаде сивата люспа. Колкото и странно да изглеждаше, мъже, които с радост влизаха в битка и рискуваха да загинат, за да спасят приятел, бяха готови да изоставят същия този приятел на мига, ако се разбереше, че има сива люспа. „Трябваше да оставя проклетото джудже да се удави.“

По-късно същия ден, отново с ръкавици на ръцете, Конингтън направи оглед на замъка и извести Хари Стрикланд Бездомника и капитаните му да се явят при него за военен съвет. В дневната се събраха деветима: Конингтън и Стрикланд, Халдон Полумайстера, Балак Черния, сир Франклин Цветята, Джайн, сир Брендел Бърн, Дик Коул и Лимънд Пийзи. Полумайстера имаше добра новина.

— В лагера е стигнала вест от Марк Мандрейк. Оказва се, че волантинците са го свалили на брега на Естермонт с близо петстотин души. Завзел е Зелен камък.

Естермонт беше остров край нос Гняв, не и някоя от целите им.

— Проклетите волантинци толкова бързат да се отърват, че ни хвърлят на всяко късче земя, което видят — рече Франклин Цветята. — Обзалагам се, че са пръснали момчета по половината проклети Каменни стъпала.

— Със слоновете ми — каза тъжно Хари Стрикланд. Липсваха му слоновете на Бездомника.

— Мандрейк няма стрелци — каза Лимънд Пийзи. — Знаем ли дали Зелен камък е пуснал гарвани, преди да падне?

— Предполагам — отвърна Джон Конингтън. — Но какво съобщение са могли да носят? Най-много някое неточно описание на разбойници от морето. — Още преди да отплават от Волон Терис, беше заповядал на капитаните си да не показват никакви знамена в първите щурмове — нито триглавия дракон на принц Егон, нито неговите грифони, нито черепите и златните бойни пряпорци на дружината. Нека Ланистърите подозират Станис Баратеон, пирати от Каменни стъпала, разбойници от горите или когото още им хрумне да обвинят. Ако съобщенията, стигащи до Кралски чертог, бяха объркани и противоречиви, толкова по-добре. Колкото по-бавно реагираше Железният трон, толкова повече време щяха да имат, за да съберат силата си и да привлекат съюзници за каузата си. — На Естермонт трябва да има кораби. Остров

е. Халдон, пиши на Мандрейк да остави гарнизон и да докара останалите си хора на нос Гняв с благородните пленници.

— Както заповядате, милорд. Домът Естермонт има кръвни връзки и с двата двора, между другото. Добри заложници.

— Добри откупи — каза доволен Хари Бездомника.

— Време е да повикаме и принц Егон — заяви лорд Джон. — В по-голяма безопасност ще е в Грифонов полог, отколкото в лагера.

— Ще пратя конник — рече Франклин Цветята. — Но на момчето няма да му хареса да стои в безопасност, казвам ти. Ще иска да е в центъра на нещата.

„Като всички нас на годините му“, помисли си лорд Джон.

— Дошло ли е времето да вдигнем знамето му? — попита Пийзи.

— Още не. Нека Кралски чертог да си мисли, че това не е нищо повече от един лорд изгнаник, върнал се у дома с няколко наети меча да си възстанови рожденото право. Стара семейна история. Дори ще напиша на крал Томен, ще го заявя и ще помоля за опрощение и възстановяване на земите и титлите ми. Това ще им даде повод за размисъл за известно време. А докато се двоумят, тайно ще известим възможни приятели в Бурните земи и Предела. И Дорн. — Това беше съдбоносната стъпка. По-дребни лордове можеше да се присъединят към каузата им от страх да не пострадат или от надежда за печалба, но само принцът на Дорн имаше силата да се опълчи на дома Ланистър и съюзниците му. — Над всичко друго трябва да спечелим Доран Мартел.

— Едва ли — каза Стрикланд. — Дорнецът се плаши и от сянката си. Трудно може да го нарече човек смел.

„Не повече от теб.“

— Принц Доран е предпазлив човек, вярно. Никога няма да се съюзи с нас, освен ако не е сигурен, че ще победим. Тъй че за да го убедим, трябва да покажем силата си.