Танц с дракони

„Само ако вярваш на Каспорио.“ Не толкова милостивият помощник-командир на Плум твърдеше, че из лагерите обикаляли трима юнкайски ловци на роби и разпитвали за две избягали джуджета. Единият носел дълго копие с кучешка глава, набучена на върха. Но такава новина едва ли щеше да зарадва Пени.

— Нищо засега — излъга той. — Хайде. Трябва да ти намерим някаква броня.

Тя го изгледа притеснено.

— Броня ли? Защо?

— Нещо, което ми каза старият ми учител по оръжие. „Никога не влизай в бой гол, момко“, така ми каза. Освен това нали вече съм наемник, продавам си меча — значи трябва да имам меч за продан. — Тя като че ли не мислеше да става. Тирион я сграбчи за китката, дръпна я на крака и хвърли дрехите ѝ в лицето ѝ. — Обличай се. Слагай наметалото с качулката и дръж главата си наведена. Трябва да сме две хубави момченца, ако ловците на роби дойдат да гледат.

Снач чакаше до кухненската палатка и дъвчеше горчивец.

— Чух, че двамата ще се биете за нас — рече сержантът. — В Мийрийн сигурно са се напикали от страх. Някой от двама ви убивал ли е човек?

— Аз — отвърна Тирион. — Размазвам ги като мухи.

— С какво?

— С брадва, с кама, с думи. Макар че съм най-опасен с арбалет.

Снач се почеса по четината с острото на куката си.

— Гадна работа е това арбалетът. Колко души си убил с него.

— Деветима. — Баща му се броеше най-малко за толкова, определено. Лорд на Скалата на Кастърли, Гарант на Запада, Щит на Ланиспорт, Ръка на краля, съпруг, брат, баща, баща, баща.

— Деветима. — Снач изсумтя и изплю червена каша. Целеше се в стъпалото на Тирион сигурно, но улучи коляното му. Ясно беше какво мисли за тия деветима. Пръстите му бяха оцапани с червено от сока на горчивеца. Пъхна два в устата си, изсвири и викна: — Кем! Ела тука, шибано цукало. — Кем притича при тях. — Заведи лорд и лейди Дяволче при фургоните и кажи на Чука да им даде нещо от стоманата на дружината.

— Чука може да се е отцепил — предупреди Кем.

— Изпикай му се на лицето. Това ще го събуди. — Снач се обърна към Тирион и Пени. — Никога досега не сме имали проклети джуджета, но момчета не са ни липсвали. Синове на тая или оная курва, малки тъпаци, избягали от къщи да търсят приключения, млади дупета, скуайъри, разни такива. Боклукът на някои е достатъчно малък, за да стане на дяволчета като вас. Общо взето носят боклук, когато умират, но знам, че такива свирепи шибаняци като вас това няма да ги притесни. Деветима, викаш? — Поклати глава и си тръгна.

Вторите синове държаха дружинната си броня в четири големи фургона, разпрегнати в центъра на лагера. Кем ги поведе натам, размахваше копието си като жезъл.

— Как младеж от Кралски чертог като теб се озова в свободна дружина? — попита го Тирион.

Младокът го погледна намръщено.

— Кой ти каза, че съм от Кралски чертог?

— Никой. — „Всяка дума от устата ти смърди на Квартала на бълхите.“ — Умът ти те издаде. Няма по-умни от хората на Кралски чертог, казват.

Това, изглежда, го изненада.

— Кой го казва?

— Всички. — „Аз.“

— Откога?

„Откакто го измислих току-що.“

— От векове — излъга той. — Баща ми често го казваше. Познаваш ли лорд Тивин, Кем?

— Ръката. Веднъж го видях да язди нагоре по хълма. Мъжете с него имаха червени плащове и лъвчета на шлемовете. Харесаха ми шлемовете. — Стисна устни. — Ръката никога не ми е харесвал обаче. Той опустоши града. А след това ни разби на Черната вода.

— Ти беше ли там?

— Със Станис. Лорд Тивин се появи с призрака на Ренли и ни удари във фланг. Хвърлих си копието и побягнах, но на корабите тоя проклет рицар каза: „Къде ти е копието, момче? При нас няма място за страхливци“, разкараха се и ме оставиха, с още хиляди като мен. По-късно чух, че баща ви ги пращал на Вала затова, че са се били на страната на Станис, тъй че прехвърлих Тясното море и се записах при Вторите синове.

— Липсва ли ти Кралски чертог?

— Малко. Едно момче ми липсва, той… беше ми приятел. И брат ми, Кенет, но той умря на моста от кораби.

— Много добри хора умряха тогава. — Белегът на Тирион го засърбя ужасно и той го зачеса с нокът.

— И храната ми липсва — каза тъжно Кем.

— Готвената от майка ти ли?

— Готвеното на майка ми и плъховете не щат да го ядат. Но оная гостилница. Никой не прави кафява яхния като тях. Толкова гъста, че лъжицата ти може да стои права в купата, и с мръвки и зеленчуци. Опитвал ли си я някога тая яхния, Половин човеко?

— Един-два пъти. Яхнията на певеца я наричам.

— Защо така?

— Толкова е вкусна, че ти се иска да запееш.

На Кем му хареса.

— Яхнията на певеца. Като се върна в Квартала на бълхите, ще си поръчам. На тебе какво ти липсва, джудже?

„Джайм — помисли Тирион. — Шае. Тиша. Жена ми, жената, която едва опознах.“

— Вино, курви и богатство — отвърна той. — Особено богатството. С богатство можеш да си купиш вино и курви. — „И мечове също. И Кемовци, които да ги въртят.“

— Вярно ли е, че цукалата в Скалата на Кастърли били от истинско злато? — попита Кем.

— Не бива да вярваш на всичко, което чуеш. Особено за дома Ланистър.

— Казват също, че Ланистърите са коварни змии.