Танц с дракони

— Вземи Драказ с теб. Една кана арборско златно и една от онова сладкото червено. Не и от нашата жълта пикня обаче. И ако още веднъж намеря каната си празна, ще заповядам да напердашат сладките ти розови бузки. — Момчето затича, а кралят се обърна към Селми. — Сънувах, че сте намерили Денерис.

— Сънищата често лъжат, ваша милост.

— „Ваше сияние“ поне. Какво ви води при мен в този час, сир? Някаква неприятност в града?

— Градът е спокоен.

— Така ли? — Хиздар го изгледа объркано. — Защо сте дошли тогава?

— За да ви задам един въпрос. Ваше величество, вие ли сте Харпията?

Чашата на Хиздар се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.

— Идваш в спалнята ми посред нощ и ме питаш това? Ти луд ли си? — Едва сега като че ли забеляза, че сир Баристан е с броня. — Какво… защо… как смееш…

— Отровата ваше дело ли беше, ваше величество?

Крал Хиздар отстъпи крачка назад.

— Скакалците? Не… дорнецът беше. Куентин, тъй нареченият принц. Питай Резнак, ако се съмняваш в мен.

— Имате ли доказателство за това? Резнак има ли?

— Не, иначе щях да заповядам да ги задържат. Може би все пак трябва да го направя. Маргаз ще изтръгне признание от тях, не се съмнявам. Дорнците са отровители, всички го знаят. Резнак казва, че почитат змии.

— Ядат змии — каза сир Баристан. — Беше вашата яма, вашата ложа, вашите места. Сладко вино и меки възглавнички, фурми и пъпеши, и скакалци в мед. Вие осигурихте всичко. Вие подканяхте нейно величество да опита скакалците, но не изядохте нито един.

— Аз… силните подправки не ми понасят. Тя беше жена ми. Кралицата ми. Защо ще искам да я тровя?

„Беше. Вярва, че е мъртва.“

— Само вие можете да отговорите на това, ваше величество. Възможно е да искате да я смените с друга жена. — Сир Баристан кимна към момичето, което надничаше от спалнята. — Тази там например.

Кралят погледна към арката.

— С нея?! Тя е нищо. Креватна робиня. — Вдигна ръце. — Сбърках. Не робиня. Свободна жена. Обучена за удоволствие. Дори един крал има своите нужди, а тя… тя не е ваша грижа, сир. Никога не бих навредил на Денерис. Никога.

— Подканвахте кралицата да опита скакалците. Чух ви.

— Мислех, че ще ѝ харесат. — Хиздар отстъпи още крачка назад. — Люти и сладки едновременно.

— Люти и сладки — и отровни. Със собствените си уши чух как заповядахте на мъжете в ямата да убият Дрогон.

Хиздар облиза устни.

— Той ядеше Барсена. Драконите се хранят с хора. Беше убийство, изгаряне на…

— Изгаряне на хора, които искаха да навредят на кралицата. Синове на Харпията най-вероятно. Ваши приятели.

— Не са ми приятели.

— Вие го казвате. Но когато им казахте да спрат, се подчиниха. Защо ще го правят, ако не сте от тях?

Хиздар поклати глава. Този път не отговори.

— Кажете ми истината. Обичахте ли я изобщо, поне малко? Или просто жадувахте страстно короната?

— Страстно? Смеете да ми говорите за страст? — Устата на краля се изкриви от гняв. — Желаех короната, да… но не толкова страстно, колкото тя своя наемник. Може би точно скъпият на сърцето ѝ капитан се опита да я отрови затова, че го изостави. А ако и аз бях ял от скакалците — какво пък, толкова по-добре.

— Даарио е убиец, но не е отровител. — Сир Баристан пристъпи към краля. — Вие ли сте Харпията? — Ръката му хвана дръжката на дългия меч. — Кажете ми истината и ви обещавам, че ще получите бърза и чиста смърт.

— Твърде много си позволявате, сир — каза Хиздар. — До гуша ми дойде от въпросите ви, и от вас също. Освободен сте от служба. Напуснете веднага Мийрийн и ще пощадя живота ви.

— Ако не сте Харпията, кажете ми кой е. — Сир Баристан извади меча от ножницата. Острието му улови светлината от мангала и се превърна в резка оранжев огън.

Хиздар се прекърши.

— Краз! — изкрещя и отскочи към спалнята си. — Краз! Краз!

Сир Баристан чу изскърцване на отваряща се врата, някъде отляво. Обърна се в мига, в който Краз се появи иззад един от гоблените. Движеше се бавно, още замаян от съня, но любимото му оръжие бе в ръката му: дотракски аракх, дълъг и извит. Оръжие, направено да нанася смъртоносни рани от конски гръб. „Убийствено оръжие срещу полуголи врагове в ямата или на бойното поле.“ Но тук беше тясно, дължината на аракха щеше да пречи, а Баристан Селми бе с броня.

— Дойдох за Хиздар — каза рицарят. — Пусни аракха, стой кротко и няма да пострадаш.

Краз се изсмя.

— Старче. Ще ти изям сърцето. — Двамата бяха еднакви на ръст, но Краз беше с петнайсет кила по-тежък и с четирийсет години по-млад, с бяла кожа, мъртвешки очи и гребен червеникавочерна коса, спускащ се от челото до тила му.

— Ами опитай — подкани го Баристан Храбрия.

Краз тръгна към него.

За първи път този ден сир Баристан Селми се чувстваше сигурен. „За това съм създаден. За танца, за сладката песен на стоманата, за меча в ръката ми и врага пред мен.“