Танц с дракони

Борецът от ямите беше бърз, мълниеносно бърз, по-бърз от всеки мъж, с когото сир Баристан се беше сражавал. В огромните му ръце аракхът се превърна в свистяща мълния, в стоманена буря, която сякаш връхлиташе към стария рицар от три страни едновременно. Повечето удари бяха насочени към главата му. Краз не беше глупав — без шлем Селми беше най-уязвим над врата.

Сир Баристан парираше ударите спокойно, дългият му меч посрещаше всяко посичане и го отбиваше. Оръжията кънтяха. Сир Баристан заотстъпва. С крайчеца на окото си видя как виночерпците ги гледат — очите им бяха големи и бели като кокоши яйца. Краз изруга и обърна високо посичане в ниско, но ударът му само остърга белия стоманен наколенник. Ударът, с който отвърна Селми, намери лявото рамо на бореца от ямите, сряза тънкия лен и захапа плътта под него. Жълтата туника порозовя и след миг стана червена.

— Само страхливци обличат желязо — заяви Краз, докато кръжеше около него. Никой не носеше броня в бойните ями. Тълпите идваха заради кръвта: смърт, писъци на предсмъртна агония, музиката на червените пясъци.

— Този страхливец скоро ще ви убие, сир — каза сир Баристан.

Краз не беше рицар, но куражът му заслужаваше учтивост. Краз не знаеше как да се бие с мъж в броня. Сир Баристан го видя в очите му: съмнение, смут, наченките на страха. Борецът от ямите налетя отново, този път с крясък, сякаш викът можеше да посече врага там, където не може стоманата. Аракхът посече ниско, високо, пак ниско.

Селми парираше ударите към главата си и оставяше бронята да свърши другото. Разпра бузата на бореца от ямите от ухото до устата, а след това остави червена диря през гърдите му. Кръв бликна от раните на Краз. Това сякаш го вбеси още повече и той помете мангала със заден замах и нажежените въглени се пръснаха в краката на Селми. Сир Баристан ги прескочи. Краз замахна към ръката му, но аракхът само одраска емайла на твърдата стомана.

— В ямата това щеше да ти отсече ръката, старче.

— Не сме в ямата.

— Свали тази броня!

— Още не е късно да свалиш оръжие. Предай се.

— Умри — изкрещя Краз… но докато вдигаше аракха, върхът му остърга един от гоблените на стената. Това бе шансът, който чакаше сир Баристан. Замахна и разпра корема на бореца от ямите, парира аракха, щом се изтръгна от плата, и довърши Краз с бързо забиване в сърцето. Червата на бореца от ямите се хлъзнаха навън като кълбо мазни змиорки.

Селми отстъпи назад. Дългият меч в ръката му беше червен до средата. Чу хлипа на Кеза.

— Не бой се — каза старият рицар. — Няма да пострадаш, дете. Искам само краля.

Избърса меча си в копринената завеса, прекрачи в спалнята и намери Хиздар зо Лорак, четиринайсетия с това благородно име, свит зад един гоблен. Хленчеше.

— Пощади ме — замоли се Хиздар. — Не искам да умра.

— Никой не иска. Но всички умират. — Сир Баристан прибра меча в ножницата и вдигна Хиздар на крака. — Хайде. Ще те заведа в килията. — Бронзовите зверове вече трябваше да са обезоръжили Стоманената кожа. — Ще стоиш там, докато кралицата се върне. Ако нищо не се докаже против теб, няма да пострадаш. Имаш думата ми на рицар.

Хвана краля под мишницата и го изведе от спалнята. Чувстваше се странно замаян, почти пиян. „Бях кралски бранител. Какво съм сега?“

Миклаз и Драказ се бяха върнали с виното на Хиздар. Стояха на прага, притиснали каните до гърдите си, втренчени в трупа на Краз. Кеза още плачеше, а Йезен я утешаваше.

— В-ваше величество — заекна Миклаз, — благородният Резнак мо Резнак каза д-да ви к-кажа да дойдете веднага.

Момчето говореше на краля все едно сир Баристан изобщо го нямаше, все едно че нямаше мъртвец проснат на килима в локва кръв. „Скааз трябваше да арестува Резнак и да го държи, докато не се уверим във верността му. Какво е станало?“

— Къде да дойде? — попита сир Баристан момчето. — Къде иска сенешалът да иде негово величество?

— Ами… — Миклаз сякаш го видя чак сега. — На т-терасата, сир. Да види.

— Какво да види?

— Д-д-драконите. Драконите, сир.

„Седемте да са ни на помощ“, помисли старият рицар.

Укротителят на дракони

Нощта пълзеше с бавни черни стъпки. Часът на прилепа отстъпи на часа на змиорката, часът на змиорката — на часа на призраците. Принцът лежеше загледан в тавана и сънуваше буден, спомняше си, представяше си, въртеше се под ленената завивка с ум, възбуден от мисли за огън и кръв.

Най-сетне отчаян, че сънят му убягва, Куентин Мартел отиде в дневната, наля си чаша вино и я изпи в тъмното. Вкусът бе сладка утеха на езика му, тъй че запали свещ и си наля пак. „Виното ще ми помогне да заспя“, каза си, но знаеше, че това е лъжа.

Дълго се взираше в свещта, а след това остави чашата и вдигна дланта си над пламъка. Нужна му беше всяка трошица воля, за да я спусне, докато пламъкът я докосне, а когато я докосна, я дръпна рязко и извика от болка.

— Куентин, луд ли си?

„Не, просто уплашен. Не искам да горя.“

— Герис?

— Чух те, че стана.

— Не мога да заспя.

— Изгарянето ще те приспи ли? Чаша топло мляко и приспивна песничка може да помогнат. Или мога да те заведа до Храма на Грациите и да ти намерим момиче.