Танц с дракони

Може би трябваше вече да е свикнал с такива неща. Червената цитадела също имаше своите тайни. „Дори и Регар.“ Принцът на Драконов камък никога не му се беше доверявал така, както се доверяваше на Артур Дейн. Харънхъл бе доказателство за това. „Годината на лъжливата пролет.“

Споменът все още горчеше. Старият лорд Уент бе обявил турнир скоро след едно гостуване на брат си, сир Осуел Уент от Кралската гвардия. Варис шепнеше на ухото на крал Ерис и го убеди, че синът му заговорничи да го свали, че турнирът на Уент е само повод за Регар да се срещне с толкова велики лордове, колкото може да събере. Ерис не беше излизал извън Червената цитадела след Дъскъндейл, но изведнъж обяви, че ще придружи принц Регар до Харънхъл, а оттам всичко се обърка.

„Ако бях по-добър рицар… ако бях свалил принца от коня така, както свалих толкова други в онзи последен двубой, на мен щеше да се падне да избера кралицата на любовта и красотата…“

Регар беше избрал Лиана Старк от Зимен хребет. Баристан Селми би направил друг избор. Не кралицата, която не присъстваше. Нито Елия Дорнска, макар и да беше добра и нежна. Ако тя беше избрана, много война и скръб щеше да се избегне. Изборът му щеше да е една млада девица, отскоро в двора, от компаньонките на Елия… макар че в сравнение с Ашара Дейн дорнската принцеса беше кухненска пачавра.

Дори след всичките тези години сир Баристан все още можеше да си спомни усмивката на Ашара и звучния ѝ смях. Трябваше само да затвори очи, за да я види, да види дългата ѝ тъмна коса, къдреща се около раменете, и виолетовите ѝ очи… „Денерис има същите очи.“ Понякога, когато кралицата го погледнеше, имаше чувството, че гледа дъщерята на Ашара…

Но дъщерята на Ашара бе мъртвородена, а хубавата му дама скоро след това се хвърли от една кула, полудяла от скръб по детето, което бе изгубила. А може би и по мъжа, който я беше обезчестил в Харънхъл. Умря, без изобщо да разбере, че сир Баристан я обича. Но как да разбере? Той беше рицар от Кралската гвардия, заклел се в целомъдрие. Нищо добро нямаше да произтече, ако ѝ беше казал за чувствата си. „Нищо добро не произтича и от мълчанието. Ако бях свалил Регар и бях короновал Ашара за кралица на любовта и красотата, щеше ли да погледне към мен вместо към Старк?“

Никога нямаше да го научи. Но от всичките му провали никой не глождеше Баристан Селми толкова, колкото този.

Небето беше облачно, въздухът горещ, душен и потискащ, и все пак нещо го гъделичкаше в гръбнака. „Дъжд. Буря иде. Ако не тази нощ, то утре.“ Сир Баристан се зачуди дали ще доживее да я види. „Ако Хиздар има своя Паяк, все едно съм мъртъв.“ Стигнеше ли се до това, смяташе да умре така, както беше живял, с меч в ръка.

Когато последната дневна светлина угасна на запад зад платната на корабите в Робския залив, сир Баристан се прибра, повика двама слуги и им каза да му приготвят банята. От упражненията със скуайърите в следобедния зной се беше изпотил.

Водата беше хладка, но Селми стоя в банята, докато не изстина съвсем, и търка кожата си, докато почти я ожули. По-чист от всякога, стана, избърса се и се облече в бяло. Чорапи, долни дрехи, копринена туника, ватиран жакет, всичко изпрано и избелено. Отгоре надяна бронята, която кралицата му бе подарила в знак на почит. Ризницата бе позлатена, изплетена от тънки жички, връзките гъвкави като добра кожа, плочата емайлирана, твърда като лед и бяла като току-що навалял сняг. Камата от едната страна, дългият меч от другата, увиснали от белия кожен колан със златни токи. Накрая се заметна с белия плащ и го стегна около раменете си.

Шлема остави. Тесният процеп за очите ограничаваше зрението му, а трябваше да може да вижда добре онова, което предстоеше. Нощем коридорите на пирамидата бяха тъмни и враговете можеха да нападнат от всички страни. Освен това макар пищните драконови криле, увенчаващи шлема, да бяха великолепна гледка, можеха лесно да закачат меч или брадва. Щеше да ги остави за следващия си турнир, ако Седемте го даряха с турнир.

Зачака, седнал в сумрака на малката си стаичка до покоите на кралицата. Лицата на всички крале, на които бе служил и които бе провалил, заплуваха пред него в тъмното, а и лицата на братята, които бяха служили с него в Кралската гвардия. Зачуди се колко ли от тях биха направили това, което се канеше да направи той. „Някои със сигурност. Но не всички. Някои нямаше да се поколебаят да убият Бръснатото теме като изменник.“ Навън заваля. Сир Баристан седеше в тъмното, заслушан. „Дъждът капе като сълзи. Като сълзите на плачещи мъртви крале.“

След това дойде време да тръгне.