Танц с дракони

— Добре. — Куентин се чувстваше замаян. Нищо от това като че ли не беше съвсем истинско. В един момент му приличаше на игра, в следващия — на кошмар, на лош сън, в който се оказва, че отваря тъмна врата и знае, че от другата страна го очаква ужас и смърт, но някак си е безсилен да се спре. Дланите му бяха станали хлъзгави от пот. Избърса ги в крачолите и каза: — При ямата ще има още стражи.

— Знаем — каза Герис.

— Трябва да сме готови за тях.

— Готови сме — отвърна Арч.

Коремът го присви. Изпита внезапна нужда да опразни червата си, но знаеше, че не могат да спрат.

Вървяха след него: Герис и Големия мъж, Мерис, Каго и другите Брулени от вятъра. Двама от наемниците бяха извадили арбалети.

След конюшните приземният етаж на Великата пирамида се превърна в лабиринт, но Куентин Мартел беше минавал оттук с кралицата и помнеше пътя. Минаха под три огромни тухлени арки, след това надолу по стръмна каменна рампа към дълбоките подземия, покрай тъмниците, залите за мъчение и две дълбоки щерни. Стъпките им кухо отекваха от стените, колата трополеше зад тях.

Най-сетне пред тях се издигнаха тежки железни врати, проядени от ръжда и застрашителни, затворени с верига, всяка брънка от която беше дебела като мъжка ръка. Дори само големината и дебелината на вратите бяха достатъчни, за да накарат Куентин Мартел да се усъмни в разумността на начинанието им. Нещо по-лошо, и двете крила явно бяха изкривени отвътре от нещо, опитвало се да излезе. Дебелото желязо беше пропукано и нацепено на три места, а горният ъгъл на лявото крило изглеждаше отчасти разтопен.

Вратата се пазеше от четирима Бронзови щитове. Трима държаха дълги копия. Четвъртият, сержантът, беше въоръжен с къс меч и кама. Маската му бе изкована във формата на глава на базилиск. Другите трима бяха маскирани като насекоми.

„Скакалци“, осъзна Куентин. И каза:

— Куче.

Сержантът се вцепени.

Само това бе достатъчно, за, да подскаже на Куентин, че нещо не е наред.

— Дръжте ги — изграчи той, докато Базилиска посягаше към меча си.

Бърз беше сержантът. Големия мъж бе още по-бърз. Хвърли факлата по най-близкия скакалец, посегна зад гърба си и измъкна бойния чук. Базилиска още не бе извадил меча от кожената ножница, когато чукът го натресе в слепоочието и изпращя през тънката бронзова маска, през плътта и костта отдолу. Сержантът залитна, коленете му се огънаха и той се свлече на пода.

Куентин зяпна стъписано, коремът му закипя. Оръжието му все още беше в ножницата. Не беше успял дори да посегне за него. Очите му бяха приковани в издъхващия сержант. Падналата факла гаснеше на пода и всички сенки подскачаха и се извиваха в чудовищна пародия на гърчовете на умиращия. Принцът така и не видя идващото към него копие на единия пазач, но Герис скочи към него и го избута настрани. Върхът на копието все пак остърга бузата на лъвската му глава и едва не отпра маската от лицето му. „Щеше да мине направо през гърлото ми“, помисли той замаян.

Наемниците изригнаха от сенките и един от стражите зяпна към тях достатъчно дълго, та Герис да влезе под копието му. Заби меча си под бронзовата маска и през гърлото му, а от гърдите на втория скакалец изникна металната стрела на арбалет.

Последният пазач хвърли копието си.

— Предавам се. Предавам се.

— Не. Ще умреш. — Каго отсече главата му с един замах на аракха си, валирианската стомана се хлъзна през плът, кост и сухожилие все едно, че бяха лой. — Много шум — измърмори той недоволно. — Сигурно са ни чули.

— Куче — каза Куентин. — Днешната дума трябваше да е куче. — Защо не ни пуснаха? Казаха ни…

— Казаха ти, че този твой план е безумен, забрави ли? — прекъсна го Хубавата Мерис. — Хайде, прави за каквото си дошъл.

„Драконите — помисли принц Куентин. — Да. Дойдохме за драконите.“ Имаше чувството, че ще повърне. „Какво правя тук? Татко, защо? Четирима убити за четири мига, и за какво?“

— Огън и кръв — прошепна той, — огън и кръв. — Кръвта се изливаше в краката му и попиваше в тухления под. Огънят бе зад вратите. — Веригите… нямаме ключ…

— Имам ключ — каза Арчи и замахна с чука. Разхвърчаха се искри. После още веднъж, и още веднъж. На петия удар ключалката се разби и веригите се свлякоха с толкова силно дрънчене, че сигурно се чу в цялата пирамида. — Докарайте колата. — Драконите щяха да са по-кротки нахранени. „Да се натъпчат с овъглено говеждо.“

Арчибалд Ирънууд сграбчи железните крила и ги дръпна. Ръждясалите панти изскърцаха така, че да събудят всички, които още не се бяха събудили от чупенето на ключалката. Отвътре ги лъхна зной, натежал от миризмите на пепел, сяра и изгорено месо.

Зад вратите беше черно, навъсена адска тъмнина, която изглеждаше жива, заплашваща и гладна. Куентин усети, че има нещо в този мрак, свито на кълбо и чакащо. „Воине, дай ми кураж“, помоли се наум. Не искаше да прави това, но не виждаше друг начин. „Иначе защо Денерис трябваше да ми покаже драконите? Иска да се докажа пред нея.“ Герис му подаде факла и той пристъпи вътре.