Танц с дракони

Преди два дни, след като се изкатери на една висока скала, беше зърнала вода на юг, тънка ивица, която блесна за миг, докато слънцето се снишаваше. „Поток“, реши Дани. Малък, но щеше да я отведе до по-голям, а той щеше да се влее в някоя малка река, а всички реки в тази част на света бяха васали на Скаазадан. Щом намереше Скаазадан, щеше да трябва само да продължи по течението ѝ до Робския залив.

Предпочиташе да се върне в Мийрийн на драконови криле, разбира се. Но Дрогон май не споделяше това желание.

Драконовите господари на Валирия бяха властвали над драконите си с обвързващи заклинания и магически рогове. Дани се беше справила с дума и камшик. Яхнала драконовия гръб, често се чувстваше все едно, че отново се учи да язди. Щом плеснеше сребърната си кобила по десния хълбок, кобилата тръгваше наляво, защото първият инстинкт на коня беше да бяга от опасността. Когато изпердашеше с бича от дясната страна на Дрогон, тъй възвиваше надясно, защото първият инстинкт на дракона бе винаги да напада. Но понякога като че ли беше все едно къде го удря. Понякога той тръгваше накъдето сам поиска и я отнасяше със себе си. Нито бич, нито думи не можеха да обърнат Дрогон, ако не искаше да се обърне. Бичът по-скоро го дразнеше, отколкото нараняваше, беше се уверила тя. Люспите му бяха станали по-твърди от рог.

Но колкото и далече да отлиташе драконът всеки ден, привечер някакъв инстинкт го притегляше обратно към дома на Драконов камък. „Неговият дом, не моят.“ Нейният дом беше в Мийрийн, със съпруга ѝ и любовника ѝ. Там ѝ беше мястото, разбира се.

„Продължавай напред. Погледна ли назад, съм изгубена.“

Спомени вървяха с нея. Облаци, видени отгоре. Коне, малки като мравки, препускащи през тревата. Сребърна луна, толкова близо, че почти можеше да я докосне. Течащи реки, яркосини долу, блещукащи под слънцето. „Ще видя ли изобщо повече такива гледки?“ На гърба на Дрогон се чувстваше цяла. Горе в небето злочестините на този свят не можеха да я засегнат. Как можеше да изостави това?

Но беше време. Едно момиче можеше да прекара живота си в игра, но тя бе пораснала жена, кралица, съпруга, майка на хиляди. Децата ѝ се нуждаеха от нея. Дрогон се бе огънал под бича, тя също трябваше да го стори. Трябваше отново да сложи короната и да се върне на абаносовата си пейка и в прегръдките на благородния си съпруг.

„Хиздар с хладните целувки.“

Слънцето бе горещо тази сутрин, небето синьо и безоблачно. Това беше добре. Дрехите на Дани бяха станали на дрипи и не предлагаха много топлина. Единият ѝ сандал бе паднал по време на дивия ѝ полет от Мийрийн, а другия бе оставила в пещерата на Дрогон, предпочиташе да върви боса, вместо полуобута. Токара си и булата бе изоставила в бойната яма, а ленената ѝ долна риза изобщо не бе направена да издържи в горещите дни и студените нощи на Дотракското море. Пот, трева и пръст я бяха зацапали, а и Дани трябваше да откъсне парче от полите ѝ, за да си превърже пищяла. „Сигурно изглеждам дрипава и прегладняла — помисли си, — но ако дните останат топли, няма да измръзна.“

Самотно бе пребиваването ѝ тук, и най-вече съпроводено с болка и глад… но въпреки това се чувстваше някак странно щастлива. „Малко болежки, празен корем, студ нощем… какво значение има, когато можеш да летиш?“

Джикуи и Ирри щяха да я чакат на върха на пирамидата в Мийрийн. Писарката ѝ Мисандей също, и всичките ѝ малки пажове. Щяха да ѝ донесат храна и щеше да се окъпе в езерцето под сливовото дърво. Щеше да е хубаво да се почувства отново чиста. Не ѝ трябваше огледало, за да разбере колко е мръсна.

Беше и гладна. Една сутрин си беше намерила малко див лук на средата надолу по южния склон, а по-късно същия ден — листат червеникав зеленчук, който можеше да е някакъв сорт зеле. Каквото ѝ да беше, не ѝ прилоша. Освен това и една риба, която хвана в поточето, вливащо се в малкото езеро пред пещерата на Дрогон, преживяваше с остатъците от храната на дракона, с изгорели кости и късове димящо месо, полуовъглено и полусурово. Имаше нужда от повече. Един ден изрита разпукан овчи череп с босия си крак и той заподскача надолу по хълма. Докато го гледаше как се търкаля по стръмния склон, осъзна, че трябва да го последва.

Тръгна с отривисти стъпки през високата трева. Земята бе топла. Тревата бе висока колкото нея. „Изобщо не изглеждаше така висока, когато яздех своето сребро до своето слънце и звезди в челото на неговия халазар.“ Докато вървеше, се потупваше по бедрото с бича на надзирателя на ямата. Той, както ѝ дрипите на гърба ѝ, бяха единствените неща, които бе взела от Мийрийн.

Макар да вървеше през зелено кралство, не беше тъмнозеленото на лятото. Дори и тук се усещаше есента, а зимата нямаше да закъснее. Тревата бе по-светла, отколкото я помнеше, залиняла и бледозелена, на ръба на пожълтяването. След това щеше да стане кафява. Тревата умираше.