Танц с дракони

— Отхвърли го. Той ѝ поднесе сърцето си, а тя му го хвърли обратно и отиде да се чука с наемника си.

— Дръжте си езика, сир. — Сир Баристан не харесваше този Герис Пийвода, нито щеше да му позволи да злослови по адрес на Денерис. — Смъртта на принц Куентин беше негово дело и ваше.

— Наше? С какво сме виновни ние, сир? Куентин беше наш приятел, да. Малко глупак, бих казал, но всички мечтатели са глупаци. Но преди всичко беше нашият принц. Дължахме му подчинението си.

Баристан Селми не можеше да оспори истината в това. Повечето му живот беше минал в подчинение на заповедите на пияници и луди.

— Той закъсня.

— Поднесе ѝ сърцето си — повтори сир Герис.

— Трябваха ѝ мечове, не сърца.

— Щеше да ѝ даде и копията на Дорн.

— Де да ги беше дал. — Никой не искаше Денерис да гледа с благоволение на дорнския принц повече от Баристан Селми. — Но много закъсня, а тази глупост… купуване на наемници, пускане на два дракона над града… беше безумие и по-лошо от безумие. Беше предателство.

— Направи го от любов към кралица Денерис — настоя Герис Пийвода. — За да се докаже достоен за ръката ѝ.

Старият рицар беше чул достатъчно.

— Това, което направи принц Куентин, беше за Дорн. За изкуфял дядо ли ме взимате? Прекарах живота си до крале, кралици и принцове. Слънчево копие се кани да вдигне оръжие срещу Железния трон. Не, не си правете труда да го отричате. Доран Мартел не е човек, който ще вдигне копията си без надежда за победа. Дългът доведе тук принц Куентин. Дълг, чест, жажда за слава… никаква любов. Куентин беше тук за дракони, не за Денерис.

— Не го познавахте, сир. Той беше…

— Той е мъртъв, Пий. — Ирънууд стана. — Думи няма да го върнат. Клетъс и Уил също са мъртви. Тъй че затваряй си проклетата уста, преди да съм тикнал юмрука си в нея. — Големият рицар се обърна към Селми. — Какво смятате да правите с нас?

— Скааз Бръснатото теме иска да ви обесим. Убихте четирима от хората му. Четирима мъже на кралицата

. Бяха освободени роби, тръгнали след нейно величество от Ащапор.

Ирънууд не изглеждаше изненадан.

— Мъжете зверове, да. Аз убих само единия, с главата на базилиск. Наемниците убиха другите. Но е все едно, знам.

— Пазехме Куентин — намеси се Пийвода. — Ние…

— Млъкни, Пий. Той знае. — Големият рицар отново се обърна към сир Баристан. — Нямаше смисъл да идвате и да говорите с нас, ако смятахте да ни обесите. Тъй че не е това, нали?

— Не е. — „Този май не е толкова тъп, колкото изглежда.“ — По-полезни ще сте ми живи, отколкото мъртви. Служете ми и след това ще ви уредя кораб, който да ви върне в Дорн, и ще ви дам костите на принц Куентин, за да ги върнете на лорд баща му.

Сир Арчибалд направи гримаса.

— Защо винаги кораби? Някой трябва да върне Куентин у дома обаче. М-да. Какво искате от нас, сир?

— Мечовете ви.

— Имате хиляди мечове.

— Освободените на кралицата все още не са пускали кръв. На наемниците не вярвам. Неопетнените са храбри войници… но не са воини. Не са рицари. — Помълча. — Какво стана, когато се опитахте да вземете драконите? Кажете ми.

Дорнците се спогледаха. След това Пийвода заговори:

— Куентин каза на Дрипавия принц, че може да ги овладее. Било в кръвта му, така каза. Имаше таргариенска кръв.

— Кръвта на дракона.

— Да. Наемниците трябваше уж да ни помогнат да измъкнем драконите оковани, за да можем да ги откараме на пристанището.

— Дрипите беше уредил кораб — рече Ирънууд. — Голям, в случай, че вземехме и двата дракона. А Куент щеше да яхне единия. — Погледна превързаните си ръце. — Но щом влязохме, се видя, че нищо няма да излезе. Драконите бяха много диви. Веригите… имаше парчета скъсана верига навсякъде, големи

вериги, брънки колкото главата ви, смесени с безброй натрошени кости. А Куент, Седемте да го спасят дано, изглеждаше все едно, че ще се насере в гащите. Каго и Мерис не бяха слепи, и те го видяха. После един от стрелците с арбалет стреля. Може да са се канели да убият драконите през цялото време и само да са ни използвали, за да стигнат до тях. С Парцалите човек никога не знае. Както и да я редиш, все ще те изиграят. Но стрелата само ядоса драконите, а и те поначало не бяха в много добро настроение. След това… нещата тръгнаха зле.

— А Брулените от вятъра се отвяха — каза сир Герис. — Куентин пищеше, целият в пламъци, а тях ги нямаше. Каго, Хубавата Мерис, всички освен мъртвите.

— Ха, а ти какво очакваше, Пий? Котка ще убие мишка, прасе ще се въргаля в лайна, а наемник ще избяга когато най-много ти трябва. Не може да ги виниш. Природата на звяра, това е.

— Прав е — каза сир Баристан. — Какво обеща принц Куентин на Дрипавия принц в замяна на цялата му помощ?

Не получи отговор. Сир Герис погледна към сир Арчибалд. Сир Арчибалд погледна ръцете си, пода, вратата.

— Пентос — каза сир Баристан. — Обещал му е Пентос. Кажете го. Никакви думи няма вече да навредят на принц Куентин.

— Да — измърмори сир Арчибалд. — Пентос беше. — Написаха го на хартия двамата.

„Тук има шанс.“

— Още държим Брулените от вятъра в тъмниците. Ония, лъжедезертьорите.