Танц с дракони

— Помня — отвърна Ирънууд. — Хънгърфорд, Сламката. Някои не бяха толкова зле като за наемници. Други, е, могат да понесат малко смърт. Какво за тях?

— Смятам да ги върна на Дрипавия принц. И вас с тях. Ще бъдете двама между хиляди. Присъствието ви в юнкайските лагери би трябвало да мине незабелязано. Искам да занесете послание на Дрипавия принц. Кажете му, че аз ви пращам, че говоря с гласа на кралицата. Кажете му, че ще платим цената му, ако ни предаде заложниците, цели и непокътнати.

Сир Арчибалд направи гримаса.

— Дрипи и Парцали по-скоро ще ни даде на Хубавата Мерис. Няма да направи това.

— Защо не? Задачата е съвсем проста. — „В сравнение с краденето на дракони.“ — Аз веднъж изведох бащата на кралицата от Дъскъндейл.

— Ама във Вестерос — каза Герис Пийвода.

— Мийрийн, Вестерос — каква разлика?

— Арч дори не може меч да държи с тия ръце.

— Вероятно няма да му потрябва. Нали ще сте с наемниците.

Герис Пийвода избута назад кичур от слънчево русата си коса.

— Може ли да ни дадете малко време да го обсъдим насаме?

— Не — каза Селми.

— Аз ще го направя — предложи сир Арчибалд. — Стига да е без проклети лодки. Пий също ще го направи. — Големия мъж се ухили. — Още не го знае, но ще го направи.

И с това се свърши.

„Простата част“, помисли Баристан Селми по време на дългото изкачване до върха на пирамидата. Трудната част бе оставил в дорнски ръце. Дядо му щеше да се ужаси. Дорнците бяха рицари, поне на име, макар че само у Ирънууд имаше истинска стомана. Пийвода имаше хубаво лице, бъбрив език и красива коса.

Докато старият рицар се върне в покоите на кралицата, бяха изнесли тялото на принц Куентин. Шест от младите виночерпци играеха някаква детска игра, когато влезе — седяха в кръг на пода и въртяха поред кама в средата. Щом спреше да се върти, отрязваха кичур коса от този, към когото сочеше върхът. Сир Баристан беше играл подобна игра с братовчедите си като момче в Житен замък… макар че във Вестерос, доколкото помнеше, се включваше и целуване.

— Баказ — подвикна той. — Чаша вино, бъди така добър. Гразар, Азак, вратата е ваша. Очаквам Зелената грация. Поканете я веднага щом пристигне. Иначе не желая да ме обезпокояват.

Азак стана припряно.

— Както заповядате, лорд Ръка.

Сир Баристан излезе на терасата. Дъждът беше спрял, макар че стена от сиви облаци скриваше слънцето, спускащо се на запад в Робския залив. Няколко струи дим още се вдигаха от почернелите камъни на Хаздар, огънати като ленти от вятъра. Далече на изток, отвъд градските стени, видя бели криле над линията на хълмовете. „Визерион.“ Тръгнал на лов навярно, или летеше заради самото летене. Зачуди се къде ли е Регал. Досега зеленият дракон се бе показал по-опасен от белия.

Баказ му донесе вино, старият рицар отпи дълга глътка и го прати за вода. Няколко чаши вино може би щяха да са точно това, което му трябваше за хубав сън, но трябваше да е с ума си, когато Галаза Галаре се върнеше от преговорите с врага. Тъй че изпи виното добре разредено, докато светът наоколо помръкваше. Беше много уморен и изпълнен със съмнения. Дорнците, Хиздар, Резнак, атаката… Правеше ли каквото трябва? Правеше ли това, което Денерис щеше да поиска? „Не съм създаден за това.“ И други от Кралската гвардия бяха служили като Ръка преди него. Не много, но няколко. Чел беше за тях в Бялата книга. А сега се питаше дали и те се бяха чувствали така объркани като него.

— Лорд Ръка. — Гразар стоеше на вратата със свещ в ръка. — Зелената грация дойде.

— Покани я. И запали свещи.

Галаза Галаре беше с четири Розови грации. Обкръжаваше я такава аура на мъдрост и достолепие, че сир Баристан неволно ѝ се възхити. „Силна жена. И беше вярна приятелка на Денерис.“

— Лорд Ръка — каза тя. Лицето ѝ бе скрито зад потръпващи зелени була. — Може ли да седна? Костите ми са стари и изтощени.

— Гразар, стол за Зелената грация. — Розовите грации се наредиха зад нея, навели очи и стиснали ръце пред себе си. — Може ли да предложа нещо освежително? — попита сир Баристан.

— Би било изключително любезно от ваша страна, сир Баристан. Гърлото ми пресъхна от говорене. Сок може би?

— Както желаете. — Махна на Кезмя и ѝ поръча да донесе на жрицата бокал с лимонов сок, подсладен с мед. За да пие, жрицата трябваше да отмести булото, и това напомни на Селми колко е стара. „Двайсет години по-стара от мен, или повече.“ — Ако кралицата беше тук, зная, че щеше да ви благодари за всичко, което направихте за нас.

— Нейно величество винаги е била изключително мила. — Галаза Галаре довърши питието си и стегна отново булото. — Има ли някакви вести за нашата възлюбена кралица?

— Все още не.

— Ще се моля за нея. Както и за крал Хиздар, ако ми е позволена тази дързост. Ще ми бъде ли разрешено да видя негово сияние?

— Скоро, надявам се. Непокътнат е, уверявам ви.

— Радвам се да го чуя. Мъдрите господари на Юнкай попитаха за него. Няма да се изненадате, ако чуете, че желаят благородният Хиздар незабавно да бъде възстановен на законното му място.