Танц с дракони

— Ще бъде, ако се докаже, че не се е опитал да убие кралицата ни. Дотогава Мийрийн ще се управлява от съвет на верните и справедливите. Има място за вас в този съвет. Зная, че има много неща, на които да ни научите. Нуждаем се от вашата мъдрост.

— Боя се, че ме ласкаете с празни вежливости, лорд Ръка — каза Зелената грация. — Ако наистина ме смятате за мъдра, чуйте ме сега. Освободете благородния Хиздар и го възстановете на трона му.

— Само кралицата може да направи това.

Зелената грация въздъхна зад булата си.

— Мирът, който той с толкова усилия осигури, пърха като лист на есенен вятър. Живеем в ужасни времена. Смърт дебне на улиците, яхнала бялата кобила от трижди проклетия Ащапор. Дракони кръжат в небесата и пируват с плът на деца. Стотици са качват на кораби и отплават за Юнкай, за Толос, за Карт, за всяко убежище, което би ги приело. Пирамидата на Хазкар е рухнала на димяща руина и мнозина от този древен род лежат мъртви под почернелите ѝ камъни. Пирамидите на Ухлез и Йеризан са се превърнали в бърлоги на чудовища, а господарите им в бездомни просяци. Народът ми е изгубил всякаква надежда и се е обърнал против самите богове, отдават се нощем на пиянство и разврат.

— И убийства. Синовете на Харпията убиха трийсет през нощта.

— Чувам го с преголяма скръб. Толкова по-основателно е да освободите благородния Хиздар зо Лорак, който спря убийствата преди.

„А как постигна това, освен ако самият той не е Харпията?“

— Нейно величество даде ръката си на Хиздар зо Лорак, направи го свой крал и консорт, възстанови смъртното изкуство по негова молба. В отплата той ѝ даде отровени скакалци.

— В отплата ѝ даде мирът ѝ. Не го отхвърляйте, сир, моля ви. Мирът е най-безценният бисер. Хиздар е от Лорак. Никога не би оцапал ръцете си с отрова. Той е невинен.

— Как може да сте сигурна? — „Освен ако не знаеш кой е отровителят.“

— Боговете на Гхиз ми го казаха.

— Моите богове са Седемте, а Седемте мълчат по този въпрос. Ваша мъдрост, представихте ли предложението ми?

— Пред всички господари и пълководци на Юнкай, както ми заповядахте… но се боя, че няма да харесате отговора им.

— Отказаха ли?

— Да. Никакво злато няма да откупи обратно хората ви, казаха ми. Само кръвта на драконите би могла да ги освободи отново.

Беше отговорът, който сир Баристан очакваше, ако не и този, на който се беше надявал. Устата му се стегна.

— Знам, че не тези думи желаехте да чуете — продължи Галаза Галаре. — Но колкото до мен, ги разбирам. Тези дракони са безмилостни същества. Юнкай се бои от тях… и с основание, не можете да го отречете. Историите ни говорят за господарите на дракони на ужасната Валирия и опустошението, което са нанасяли на народите на Стар Гхиз. Дори вашата млада кралица, хубавата Денерис, която се наричаше Майката на дракони… видяхме я, че гори, онзи ден в ямата… дори тя не бе пощадена от драконовия гняв.

— Нейно величество не е… тя е…

— Тя е мъртва. Боговете дано я дарят със сладък сън. — Сълзи блеснаха зад булата. — Нека и драконите умрат.

Докато Селми търсеше отговор, се чуха тежки стъпки. Вратата се отвори и Скааз мо Кандак нахлу с четирима Бронзови зверове зад него. Гразар се опита да прегради пътя му, но той го блъсна настрани.

Сир Баристан се изправи рязко.

— Какво има?

— Требушетите — изръмжа Бръснатото теме. — И шестте.

Галаза Галаре стана.

— Така Юнкай отговаря на предложенията ви, сир. Предупредих ви, че няма да харесате отговора им.

„Войната избраха значи. Така да бъде.“ Сир Баристан се почувства странно облекчен. От война разбираше.

— Ако си мислят, че ще прекършат Мийрийн, като хвърлят камъни…

— Не камъни. — Гласът на старата жена бе изпълнен със скръб и страх. — Трупове.

Денерис

Хълмът бе каменен остров сред зелено море.

Отне ѝ половината предобед, докато слезе. Когато стигна подножието, беше останала без дъх. Мускулите я боляха и се чувстваше като в треска. Скалите бяха ожулили дланите ѝ. „Но са по-добре от преди“, реши тя и обели спукан мехур. Кожата ѝ беше розова и крехка, а от напуканите ѝ длани капеше млечнобяла течност, но изгарянията ѝ зарастваха.

Отдолу хълмът се извиси пред очите ѝ сякаш по-голям. Дани бе започнала да го нарича Драконов камък — на древната цитадела, където бе родена. Нямаше никакви спомени за онзи Драконов камък, но този нямаше да забрави скоро. Жилава трева и трънливи храсти покриваха по-ниските му склонове, но по-нагоре беше лабиринт от голи скали, щръкнали стръмно към небето. Тук, сред натрошени балвани, остри като бръснач зъбери и тънки като игли шпилове, Дрогон си бе направил леговище в една плитка пещера. Живял бе тук от доста време, беше разбрала Денерис, когато за първи път видя хълма. Въздухът миришеше на пепел, всяка скала и дърво пред очите ѝ бяха овъглени и почернели, земята бе осеяна с изгорели и натрошени кости, но беше домът му.

Дани познаваше съблазънта на дома.