Танц с дракони

Тирион изви глава и видя момче, застанало на покрива на ниска дървена постройка; махаше със сламена шапка с широка периферия. Беше пъргав и добре сложен младок, с длъгнеста фигура и къса тъмносиня коса. Джуджето му даде някъде около петнайсет-шестнайсет години.

Покривът, на който стоеше момчето, се оказа каютата на „Свенливата девица“, стара разнебитена едномачтова лодка. Беше широка и плитка, идеална за каране по най-слабите течения и над пясъчни плитчини. „Грозничка девица — помисли Тирион. — Но понякога най-грозните са най-страстни в леглото.“ Лодките, които пореха реките на Дорн, често бяха ярко оцветени и пищно резбовани, но не и тази девица. Боята ѝ беше сиво-кафява, зацапана и олющена, голямото извито кормило на кърмата — просто и без украса. „Цвят на пръст — прецени той. — Но несъмнено това е целта.“

Дък вече викаше за поздрав. Кобилата зацапа през плитчините и затъпка тръстиките. Останалите от екипажа на „Свенливата девица“ също се появиха. Двама по-възрастни с характерни ройнски черти застанаха до кормилото, а една достолепна септа излезе от вратата на каютата и избута от очите си кичур тъмнокафява коса.

Но Гриф не можеше да се сбърка с никого.

— Хайде стига викане — рече той.

Над реката внезапно се възцари тишина.

„С този ще си имам неприятности“, разбра тутакси Тирион.

Наметалото на Гриф бе направено от кожата и главата на червен вълк от Ройн. Под него носеше кафява щавена кожа, стегната с железни халки. Гладко обръснатото му лице също приличаше на щавена кожа, с бръчици в ъглите на очите. Макар косата му да беше синкава като на сина му, имаше червени корени, а веждите му бяха още по-червени. На кръста му висяха меч и кама. И да се радваше, че Дък и Халдон са се върнали, криеше го добре, но не си направи труда да прикрие неприязънта си, като видя Тирион.

— Джудже? Какво значи това?

— Знам, надявал си се на пита сирене. — Тирион се обърна към младия Гриф и го дари с най-обезоръжаващата си усмивка. — Синята коса може да ти свърши работа в Тирош, но във Вестерос децата ще те замерват с камъни, а момичетата ще ти се смеят в лицето.

Момчето се стъписа.

— Майка ми беше лейди на Тирош. Боядисвам си косата в нейна памет.

— Какво е това същество? — настоя Гриф.

— Илирио праща писмо да обясни — отвърна Халдон.

— Ще го видя. Заведи джуджето в каютата ми.

„Не ми харесват очите му“, помисли Тирион, щом наемникът седна срещу него в сумрака на вътрешността на лодката, с надраскана дървена маса и лоена свещ между тях. Бяха леденосини, светли, студени. Джуджето не обичаше светли очи. Очите на лорд Тивин бяха светлозелени, напръскани със златно.

Загледа наемника, докато той четеше. Това, че можеше да чете, говореше нещо само по себе си. Колко наемници можеха да се похвалят с това? „Даже изобщо не мърда устни.“

Най-сетне Гриф вдигна глава от пергамента и светлите очи се присвиха.

— Тивин Ланистър е мъртъв? От твоята ръка?

— От моя пръст. Този. — Тирион го вдигна, та Гриф да му се възхити. — Лорд Тивин седеше в един нужник, тъй че пуснах стрела на арбалет в корема му, да видя дали наистина сере злато. Не сереше. Жалко, малко злато щеше да ми дойде добре. И майка му убих, някъде преди това. А, и племенника му Джофри, отрових го на сватбения му пир и гледах как се задави до смърт. Търговецът на сирене да не би да е пропуснал тази част? Смятам да добавя брат си и сестра си към списъка, преди да приключа, ако вашата кралица благоволи.

— Да благоволи

? Илирио да не си е изгубил ума? Защо си въобразява, че нейно величество ще приеме службата на един самопризнал се кралеубиец и изменник?

„Уместен въпрос“, помисли Тирион, но отвърна:

— Кралят, когото убих, седеше на нейния трон, а всички онези, които предадох, бяха лъвове, тъй че според мен вече съм направил добра услуга на кралицата. — Почеса се по пънчето на носа. — Не бой се, теб няма да убия, не си ми роднина. Бих ли могъл да видя какво е написал търговецът на сирене? Обичам да чета за себе си.

Гриф пренебрегна молбата. Поднесе писмото към пламъка на свещта и загледа как пергаментът почерня, заогъва се и пламна.

— Между Таргариен и Ланистър има кръв. Защо искаш да подкрепиш каузата на кралица Денерис?

— За злато и слава — отвърна ведро джуджето. — А, и от омраза. Ако си срещал сестра ми, щеше да разбереш.

— От омраза разбирам достатъчно. — От начина, по който го каза, Тирион разбра, че това поне е вярно. „Подхранвал се е с омраза. Топлила го е нощем години наред.“

— В такъв случай имаме нещо общо, сир.

— Не съм рицар.

„Не само лъжец, но лош. Това беше непохватно и глупаво, милорд.“

— И все пак сир Дък твърди, че вие сте го посветили.

— Дък говори твърде много.

— Някои биха се учудили, че една патка изобщо може да говори. Все едно, Гриф. Ти не си рицар, а аз съм Хюгор Хълма, малко чудовище. Твоето малко чудовище, ако ти харесва. Имаш думата ми: единственото ми желание е да бъда верен слуга на вашата драконова кралица.

— И как предлагаш да ѝ служиш?