Танц с дракони

„Защото е законният ти крал — помисли Давос. — Защото е силен и справедлив човек, единственият, който може да възстанови кралството и да го защити от заплахата, която се трупа на север. Защото има магически меч, който блести със светлината на слънцето.“ Думите заседнаха в гърлото му. Не можеше да ги каже на владетеля на Сладка сестра. Нито една от тях нямаше да го доближи и на стъпка до Бял пристан. „Какъв отговор иска? Трябва ли да му обещая злато, каквото нямаме? Знатен съпруг за дъщерята на дъщеря му? Земи, почести, титли?“ Лорд Алестер Флорент се бе опитал да играе тази игра, докато кралят не го изгори за това.

— Ръката май си е изгубила езика. Не му харесва вкусът на сестринската яхния, нито на истината. — Лорд Годрик избърса устата си.

— Лъвът е мъртъв — бавно отрони Давос. — Ето я вашата истина, милорд. Тивин Ланистър е мъртъв.

— Какво от това?

— Кой управлява в Кралски чертог? Не е Томен, той е още дете. Сир Кеван ли е?

Светлината на свещта блесна в черните очи на лорд Годрик.

— Ако беше той, щеше да си окован. Кралицата управлява.

Давос разбра. „Храни съмнения. Не иска да се окаже на губещата страна.“

— Станис удържа Бурен край срещу Тирел и Редвин. Отне Драконов камък от последните Таргариени. Разби Железния флот край Светлия остров. Това дете крал не може да надделее срещу него.

— Това дете крал държи богатството на Скалата на Кастърли и разполага с мощта на Планински рай. На негова страна са Болтън и Фрей. — Лорд Годрик потърка брадичката си. — Все пак… на този свят единствено зимата е сигурна. Нед Старк каза това на баща ми. Тук, в същата тази зала.

— Нед Старк е бил тук?

— В навечерието на бунта на Робърт. Лудия крал бе поискал от Орлово гнездо главата на Старк, но Джон Арин му отвърна с непокорство. Градът на гларуса остана верен на трона обаче. За да се върне у дома и да призове знамената си, Старк трябваше да прехвърли планините до Пръстите и намери един рибар, който да го преведе през Захапката. По пътя ги хвана буря. Рибарят се удави, но дъщеря му докара Старк до Сестрите, преди лодката да потъне. Казват, че я оставили с торба сребро и копеле в корема. Джон Сняг го нарекла, на Арин.

— Както и да е — продължи той. — Баща ми седеше където ти седиш сега, когато лорд Едард дойде в Систъртън. Нашият майстер ни убеждаваше да предадем главата на Старк на Ерис, за да докажем верността си. Щеше да ни донесе голяма награда. Лудия крал беше щедър с тези, които му угаждаха. Но тогава разбрахме, че Джон Арин е завзел Града на гларуса. Робърт бил първият, който се качил на стената и убил Марк Графтън лично. „Този Баратеон е неустрашим — казах аз. — Бие се както подобава на крал.“ Майстерът ни се изсмя и ни каза, че принц Регар със сигурност ще надвие този бунтовник. Тогава Старк рече: „На този свят само зимата е сигурна. Можем да загубим главите си, вярно… но ако надделеем?“ Баща ми го отпрати с главата му на раменете. „Ако загубиш — каза на Едард, — никога не си бил тук.“

— Както и аз — каза Давос Държеливия.

Джон

Изведоха напред Краля отвъд Вала. Ръцете му бяха вързани с конопено въже, около врата му имаше клуп.

Другият край на въжето беше увит около рога на седлото на бегача на сир Годри Фаринг. Великаноубиеца и конят му бяха бронирани с посребрена стомана, инкрустирана с ниело. Манс Райдър носеше само тънка туника и ръцете и краката му бяха голи на студа. „Можеха да му оставят наметалото — помисли Джон Сняг, — онова, което дивачката закърпи с ивици алена коприна.“

Нищо чудно, че Валът плачеше.

— Манс познава призрачния лес по-добре от всеки обходник — беше казал Джон на крал Станис в последно усилие да го убеди, че Кралят отвъд Вала ще е по-полезен за тях жив, отколкото мъртъв. — Познава Тормунд Ужаса на великаните. Бил се е с Другите. И притежаваше рога на Джорамун, а не го наду. Не срина Вала, когато можеше.

Думите му попаднаха на глухи уши. Станис остана равнодушен. Законът беше изричен: животът на един дезертьор бе обречен.

Под плачещия Вал лейди Мелисандра вдигна снежнобелите си ръце.

— Всички трябва да избираме — провъзгласи тя. — Мъж или жена, млад или стар, господар или селяк, изборът ни е един и същ. — Гласът ѝ напомни на Джон Сняг за анасон, мускат и карамфил. Стоеше до краля на дървено скеле, издигнато над ямата. — Избираме светлината или мрака. Избираме доброто или злото. Избираме верния бог или лъжливия.

Гъстата сиво-кафява коса на Манс Райдър се развяваше около лицето му. Той я избута от очите си с вързаните си ръце и се усмихна. Но когато видя клетката, куражът му го изостави. Хората на кралицата я бяха направили от дърветата на призрачния лес, от млади фиданки и гъвкави корени, борови клони, лепкави от смола, и костенобели клони на язово дърво. Бяха ги огънали и усукали, за да оплетат дървена решетка, а след това я бяха вдигнали над дълбоката яма, пълна с цепеници, листа и подпалки.

Дивашкият крал се присви уплашен от гледката.

— Не! — извика. — Милост! Това е грешно, не съм кралят, те…