Танц с дракони

Зноят от огнената яма бе осезаем дори отдалече. За диваците сигурно бе изгарящ. Видя мъже да се присвиват от страх, чу детски плач. Неколцина свърнаха назад към леса. Видя как една млада жена залитна натам с по едно дете във всяка ръка. На всеки няколко стъпки поглеждаше назад, за да се увери, че никой не е тръгнал след нея, а щом наближи дърветата, побягна. Един старец с посивяла брада взе клона, който му връчиха, и го размаха като оръжие, докато хората на кралицата не се струпаха около него с копията си. Другите трябваше да заобикалят тялото му, докато сир Корлис не нареди да го хвърлят в огъня. Още от свободния народ избраха горите след това — някъде по един на всеки десет.

Но повечето продължиха напред. Зад тях имаше само студ и смърт. Напред беше надеждата. Прииждаха, стиснали късчетата си дърво, докато дойдеше мигът да ги хвърлят в пламъците. Р’хлор беше ревнив и ненаситен бог. Тъй че новият бог поглъщаше трупа на стария и мяташе огромните сенки на Станис и Мелисандра по Вала, черни на фона на ръждивочервените отражения по леда.

Сигорн бе първият, който коленичи пред краля. Новият магнар на Денн беше по-млад, по-ниско копие на баща си: слаб, оплешивяващ, облечен в части от броня, с дълга кожена ризница, обшита с бронзови плочки. След това дойде Дрънчащата ризница с подрънкващата си костена броня и щавена кожа, с шлема си от великански череп. Изпод кокалите надничаше съсипано окаяно същество с натрошени кафяви зъби и прежълтели очи. „Дребен, злобен и коварен човек, толкова глупав, колкото и жесток.“ Джон и за миг не повярва, че ще остане верен. Запита се какво ли изпитва Вал, докато го гледа как коленичи да получи опрощение.

Последваха ги по-дребни водачи. Двама главатари на кланове от хората на Роговата стъпка, чиито ходила бяха черни и твърди. Мъдра старица, почитана от хората на Млечна вода. Мършаво чернооко дванайсетгодишно момче, синът на Алфин Враноубиеца. Халек, братът на Харма Песоглавата, с нейните прасета. Всеки от тях коленичи пред краля.

„Твърде студено е за този парад на глумци“, помисли Джон.

— Свободният народ презира коленичещите — беше предупредил той Станис. — Оставете ги да съхранят гордостта си и ще ви заобичат повече.

Негово величество не се вслуша. Каза:

— Мечовете им искам, не целувките.

След като коленичеха, диваците повличаха крака покрай редиците на черните братя към портата. Джон бе назначил Коня, Сатена и още половин дузина да ги превеждат през Вала с факли. От другата страна ги чакаха купи с гореща лучена супа, комати хляб и наденица. Дрехи също: наметала, бричове, ботуши, ризи, топли кожени ръкавици. Щяха да спят върху бали чиста слама, с греещи огньове, които да гонят нощния студ. Кралят беше последователен, не можеше да му се отрече. Рано или късно обаче Тормунд Ужаса на великаните отново щеше да щурмува Вала и дойдеше ли този час, Джон се питаше чия страна ще изберат новите поданици на Станис. „Можеш да им дадеш земя и милост, но свободният народ сам избира кралете си, а бяха избрали Манс, не теб.“

Боуен Марш приближи коня си до коня на Джон.

— Не мислех, че някога ще видя този ден. — Лорд-стюардът беше отслабнал забележимо след раната в главата при Моста на черепите. Част от едното му ухо я нямаше. „Вече не прилича много на нар“, помисли Джон. Марш продължи: — Пуснахме кръв, за да спрем диваците при Ждрелото. Добри мъже загинаха там, приятели и братя. За какво?

— Кралството ще ни прокълне всички заради това — заяви със злъчен тон Алисър Торн. — Всеки честен човек във Вестерос ще обърне главата си и ще плюе при споменаването на Нощния страж.

„Какво знаеш ти за честните хора?“

— Тихо там, в строя.

Сир Алисър беше станал по-предпазлив, след като лорд Джанос загуби главата си, но злобата все още я имаше. Джон си беше поиграл с идеята да му възложи командването, което Слинт бе отказал, но предпочиташе да го държи близо до себе си. „Винаги е бил по-опасният от двамата.“ Вместо това прати един побелял стюард от Сенчеста кула да поеме командването на Сив страж.

Надяваше се двата нови гарнизона да променят сериозно нещата. „Стражът може накара свободния народ да пуснат кръв, но в крайна сметка не можем да се надяваме да ги спрем.“ Предаването на Манс Райдър на огъня не отменяше тази истина. „Все пак сме твърде малко, а те са твърде много, а без обходници все едно, че сме слепи. Трябва да пратя хора навън. Но ако го направя, дали ще се върнат?“

Тунелът през Вала беше тесен и извит, а много от диваците бяха стари, болни или ранени, тъй че преминаването течеше болезнено бавно. Докато последният от тях превие коляно, нощта бе паднала. Огънят в ямата загасваше, а сянката на краля се бе смалила до четвърт от предишния си ръст. Джон Сняг виждаше дъха му във въздуха. „Студено — помисли си. — И става все по-студено. Този маскарад продължи твърде дълго.“