Танц с дракони

Някъде под тези покриви Синовете на Харпията се бяха събрали и крояха как да я убият, нея и всички, които я обичаха, и да оковат отново децата ѝ. Някъде там долу гладно дете плачеше за мляко. Някъде старица лежеше на смъртен одър. Някъде мъж и девица се прегръщаха и опипваха дрехите си с жадни ръце. Но тук горе беше само сиянието на лунната светлина над пирамиди и ями, без намек за онова, което лежеше под нея. Тук горе беше само тя. Сама.

Беше кръвта на дракона. Можеше да убие Синовете на Харпията, и синовете на синовете, и синовете на синовете на синовете. Но дракон не можеше да нахрани гладно дете, не можеше да облекчи болката на умираща жена. „И кой изобщо би посмял да обикне дракон?“

Улови се, че мисли отново за Даарио Наарис. Даарио със златния му зъб и тризъбата брада, със силните му ръце, отпуснати на дръжките на неговия аракх и стилето, дръжки изковани от злато във формата на голи жени. В деня, в който се сбогува с нея, докато се прощаваха, той леко бе забърсал кокалчетата на палците си по тях, напред и назад. „Ревнувам от дръжка на меч — бе осъзнала тя, — от жени, направени от злато.“ Отпращането му при Агнешките хора се бе оказало разумно. Беше кралица, а у Даарио Наарис я нямаше маята за крал.

— Толкова време мина — беше казала на сир Баристан едва предния ден. — Ами ако Даарио ме е предал и е отишъл при враговете ми? — „Три измени ще познаеш.“ — Ами ако е срещнал други жени, някоя принцеса на лхазарите?

Старият рицар нито харесваше, нито вярваше на Даарио, знаеше го. При все това бе отвърнал галантно.

— Няма жена по-красива от ваше величество. Само слепец би могъл да повярва друго, а Даарио Наарис не е слепец.

„Не е — помисли тя. — Очите му са тъмносини, почти лилави, а златният му зъб блести, когато ми се усмихне.“

Сир Баристан обаче беше сигурен, че той ще се върне. Дани можеше само да се моли да се окаже прав.

„Една баня ще ме успокои.“ Застъпва боса през тревата към езерцето на терасата. Водата бе хладна и тя настръхна. Малки рибки закълваха ръцете и краката ѝ. Затвори очи и се унесе.

Тихо шумолене я сепна. Дани се надигна и се огледа.

— Мисандей? — извика. — Ирри? Джикуи?

— Те спят — чу глас.

Под сливовото дръвче стоеше жена, загърната в халат с качулка, който стигаше до тревата. Под качулката лицето ѝ бе твърдо и лъскаво. „Носи маска — сети се Дани. — Дървена маска, покрита с червен лак.“

— Куайте? Сънувам ли? — Щипна ухото си и изохка от болка. — Сънувах те на „Балерион“, когато за първи път отидохме в Ащапор.

— Не сънува. Нито тогава, нито сега.

— Какво правиш тук? Как мина през стражите ми?

— Дойдох по друг път. Стражите ти изобщо не ме видяха.

— Ако ги повикам, ще те убият.

— Ще ти се кълнат, че не съм тук.

— А тук ли си?

— Не. Чуй ме, Денерис Таргариен. Стъклените свещи горят. Скоро иде бялата кобила, а след нея другите. Кракен и черен пламък, лъв и грифон, синът на слънцето и драконът на глумеца. Не вярвай на никого от тях. Помни Немрящите. Пази се от напарфюмирания сенешал.

— Резнак? Защо трябва да се боя от него? — Дани се надигна от езерцето. По краката ѝ на вадички се стече вода, кожата ѝ настръхна в хладния въздух. — Ако искаш нещо от мен, кажи го ясно. Какво искаш от мен, Куайте?

Лунната светлина грейна в очите ѝ.

— Да ти покажа пътя.

— Помня пътя. Отивам на север, за да ида на юг, на изток, за да ида на запад, назад, за да ида напред. И за да пипна светлината, трябва да мина под сянката. — Изстиска водата от сребристата си коса. — Повдига ми се от гатанки. В Карт бях просякиня, но тук съм кралица. Заповядвам ти…

— Денерис.

Спомни си Немрящите. Помни коя си.

— Кръвта на дракона. — „Но драконите ми реват в тъмното.“ — Помня Немрящите. „Дете на трима“ ме нарекоха. Три коня ми обещаха, три огъня и три измени. Веднъж за кръв, веднъж за злато и веднъж за…

— Ваша милост? — Мисандей стоеше на вратата на спалнята на кралицата, с фенер в ръка. — На кого говорите?

Дани отново погледна към сливовото дръвче. Никаква жена нямаше там. Никакъв халат с качулка, нито лъскава маска. Нямаше никаква Куайте.

„Сянка. Спомен. Никой.“ Беше кръвта на дракона, но сир Баристан я бе предупредил, че в тази кръв има поквара. „Дали не полудявам?“ Бяха нарекли баща ѝ луд, нали така?

— Молех се — каза Дани на момичето от Наат. — Скоро ще се съмне. По-добре да хапна нещо преди дворцовия съвет.

— Ще ви донеса да закусите.

Отново сама, Дани обиколи цялата пирамида с надеждата да намери Куайте, покрай изгорелите дървета и овъглена пръст, където хората ѝ се бяха опитали да хванат Дрогон. Но единственият звук бе шумоленето на вятъра в плодните дръвчета, а единствените същества в градините бяха няколко светли мушици.

Мисандей се върна с диня и купа твърдо сварени яйца, но Дани откри, че няма никакъв апетит. Докато небето изсветляваше и звездите гаснеха една по една, Ирри и Джикуи ѝ помогнаха да облече токар от виолетова коприна, везана със злато.