Танц с дракони

— Ваше величество — каза Селми, — Едард Старк изигра роля в падането на баща ви, но не хранеше лоши чувства към вас. Когато евнухът Варис ни каза, че носите дете, Робърт поиска да ви убият, но лорд Старк се изказа против. Вместо да подкрепи убийството на деца, каза на Робърт да си намери друга Ръка.

— Забравихте ли принцеса Ренис и принц Егон?

— Никога. Това обаче беше работа на Ланистър, ваше величество.

— Ланистър или Старк, каква разлика? Визерис ги наричаше „кучетата на Узурпатора“. Ако едно дете е нападнато от глутница хрътки, важно ли е коя разкъсва гърлото му? Всички кучета са просто също толкова виновни. Вината… — Думата заседна в гърлото ѝ. — „Хазея“, помисли Дани и изведнъж се чу да казва: — Трябва да видя ямата. — Гласът ѝ бе като детски шепот. — Заведете ме, сир, ако благоволите.

На лицето на стария мъж пробяга неодобрение, но не му бе присъщо да оспорва желанията на кралицата си.

— Както заповядате.

Най-бързият път надолу беше по слугинското стълбище. Не беше импозантно, а стръмно, право и тясно, скрито в стените. Сир Баристан носеше фенер. Тухли в двайсет различни цвята ги притискаха от двете страни и помръкваха до сиво и черно отвъд светлината му. Три пъти подминаха стражи от Неопетнените, неподвижни като изсечени от камък. Чуваше се само тихият шепот на стъпките им.

Приземното ниво на Великата пирамида на Мийрийн беше тихо и изпълнено с прах и сенки. Външните му стени бяха трийсет стъпки дебели. Звукът вътре отекваше от сводовете и многоцветните тухли, между конюшни, обори и складове. Минаха под три високи арки, надолу по осветена с факли рампа и в подземията под пирамидата, покрай щерни с вода, затворнически килии и стаи за изтезание, където роби бяха бити с камшици, драни живи изгаряни с нажежени железа. Най-сетне стигнаха до две огромни железни врати с ръждясали панти, пазени от Неопетнени.

По нейна заповед един от тях извади железен ключ. Вратата се отвори с жалния писък на панти. Денерис Таргариен пристъпи в горещия мрак и спря на ръба на дълбока яма. На четирийсет стъпки под нея драконите ѝ вдигнаха глави. Четири очи грейнаха в сенките: две от разтопено злато, две — от бронз.

Сир Баристан я хвана за ръката.

— Не приближавайте повече.

— Мислиш, че ще посегнат на мен

?

— Не знам, ваше величество. Но не бих рискувал живота ви, за да науча отговора.

Регал изрева и жълт пламък блъвна и за миг огря тъмнината като ден. Огънят облиза стените и Дани усети горещината на лицето си, лъхнала сякаш от пещ. В другия край на ямата крилете на Визерион се разгънаха и раздвижиха спарения въздух. Опита се да излети към нея, но веригите се изпънаха, щом се надигна, и го смъкнаха долу по корем. Брънки, големи колкото мъжки юмрук, стягаха краката му към пода. Желязната гривна около врата му беше завинтена към стената зад него. Регал носеше същите вериги. На светлината на фенера люспите му блестяха като нефрит. Между зъбите му се вдигаше дим. В краката му лежаха разпръснати кости, напукани, обгорени и разтрошени. Въздухът беше неприятно горещ и миришеше на сяра и овъглено месо.

— Порасли са. — Гласът на Дани отекна от опърлените каменни стени. Капка пот потече от челото ѝ и падна на гърдите ѝ. — Вярно ли е, че драконите никога не престават да растат?

— Стига да имат достатъчно храна и пространство, за да растат. Но оковани тук…

Великите господари бяха използвали ямата като затвор. Беше достатъчно голяма, за да побере петстотин души… и предостатъчно за два дракона. „За колко дълго обаче? Какво ще стане, когато станат твърде големи за ямата? Ще станат ли изнурени и слаби, с хлътнали хълбоци и съсухрени криле? Ще загаснат ли огньовете преди края?“

Що за майка оставя децата си да гният в тъмното?

„Погледна ли назад, съм изгубена“, каза си Дани… но как можеше да не погледне назад? „Трябваше да го предвидя. Толкова ли сляпа бях, или нарочно си затворих очите, за да не се налага да видя цената на властта?“

Визерис ѝ беше разказал всички истории, докато беше малка. Обичаше да говори за дракони. Дани знаеше как е паднал Харънхъл. Знаеше за Полето на огъня и за Танца на драконите. Един от предците ѝ, третият Егон, беше видял как собствената му майка била погълната от дракона на чичо му. И съществуваха безброй песни за села и кралства, живели в страх от дракони, докато някой храбър драконоубиец ги спаси. В Ащапор очите на търговеца на роби се бяха стопили. По пътя за Юнкай, когато Даарио хвърли в нозете ѝ главите на Салор Плешивия и Прендал на Гезн, децата ѝ си направиха пир с тях. Драконите нямаха страх от хора. А един дракон, достатъчно голям, за да се тъпче с овце, можеше също толкова лесно да грабне дете.