Танц с дракони

Името ѝ беше Хазея. На четири годинки. „Освен ако баща ѝ не излъга. Може да е излъгал.“ Никой освен него не беше видял дракона. Доказателството му бяха изгорени кости, но изгорените кости не доказваха нищо. Можеше самият той да е убил момиченцето, за да се отърве от едно нежелано дете, твърдеше Бръснатото теме. „Синовете на Харпията може да са го направили и да са го нагласили все едно, че е работа на дракон, за да ме намрази градът.“ Дани искаше да повярва на това… но ако беше така, защо бащата на Хазея бе изчакал, докато залата за аудиенции почти се опразни, преди да пристъпи напред? Ако целта му бе да разпали гнева на мийрийнците срещу нея, щеше да говори, докато залата беше пълна с уши, които да чуят.

Бръснатото теме я беше убеждавал настойчиво да заповяда да го убият.

— Поне да изтръгнат езика му. Лъжата на този човек може да унищожи всички ни, ваше величество.

Но Дани предпочете да плати кръвната цена. Никой не можеше да ѝ каже каква е цената на една дъщеря, тъй че я определи на стократната цена за изгубено агне.

— Бих ви върнала Хазея, ако можех — каза на бащата, — но някои неща са извън властта дори на една кралица. Костите ѝ ще бъдат положени да почиват в Храма на Грациите и сто свещи ще горят ден и нощ в нейна памет. Връщайте се при мен всяка година на рождения ѝ ден и на другите ви деца няма да липсва нищо… но тази история не трябва никога да излиза от устата ви.

— Хората ще питат — отвърна скърбящият баща. — Ще ме питат къде е Хазея и как е умряла.

— Умряла е от змийско ухапване — настоя Резнак мо Резнак. — Гладен вълк я е отвлякъл. Внезапна болест я е покосила. Кажи им каквото искаш, но никога не споменавай за дракони.

Ноктите на Визерион задраскаха по камъните и огромните вериги издрънчаха, щом се опита отново да се добере до нея. След като не можа, нададе рев, изви главата си назад колкото можа и блъвна златист пламък към стената зад себе си. „Колко още остава, преди огънят му да загори достатъчно горещ, за да разпука камък и да стопи желязо?“

Някога, не много отдавна, го носеше на рамото си, а опашката му бе увита около ръката ѝ. Беше го хранила с овъглени парчета месо със собствената си ръка. Беше първият окован. Денерис лично го беше отвела в ямата и го затвори вътре с няколко вола. След като се беше натъпкал, беше станал сънлив. Бяха го оковали, докато спеше.

Регал се беше оказал по-труден. Може би чуваше брат си, вилнеещ в ямата, въпреки стените от тухла и камък между тях. Накрая се наложи да го покрият с тежка желязна мрежа, докато се грееше на терасата ѝ, и се бореше толкова яростно, че бяха нужни три дни, за да го отнесат долу по слугинското стълбище, както се извиваше и щракаше с челюсти. Шестима мъже бяха изгорели в борбата.

А Дрогон…

„Крилатата сянка“ го бе нарекъл скърбящият баща. Беше най-големият от тримата ѝ, най-свирепият, най-дивият, с люспи черни като нощ и очи като огнени ями.

Дрогон ловуваше надалече, но когато се заситеше, обичаше да се грее на слънцето, кацнал на върха на Великата пирамида, където преди беше стояла харпията на Мийрийн. Три пъти се бяха опитали да го хванат там и три пъти се бяха провалили. Четирийсет от най-храбрите ѝ мъже бяха рискували живота си, мъчейки се да го пленят. Почти всички бяха понесли изгаряния, а четирима бяха умрели. За последен път беше видяла Дрогон по залез-слънце вечерта на третия опит. Черният дракон бил видян да лети над Скаазадан към високите треви на Дотракското море. Не се беше върнал.

„Майка на дракони — помисли Денерис. — Майка на чудовища. Какво развихрих над света? Кралица съм, но моят трон е направен от изгорели кости и стои на подвижен пясък.“ Без дракони, как можеше да се надява да задържи Мийрийн, още по-малко — да си върне Вестерос? „Аз съм кръвта на дракона. Ако те са чудовища, аз също.“

Смрад

Плъхът изписка, щом го захапа, загърчи се бясно да се отскубне. Коремчето беше най-меката част. Впи зъби в сладкото месо и топлата кръв потече по устните му. Беше толкова хубаво, че докара сълзи в очите му. Коремът му изръмжа и той преглътна. На третата захапка плъхът спря да се бори и той се почувства почти доволен.

После чу гласовете зад вратата на тъмницата.

Изведнъж застина, не смееше дори да сдъвче. Устата му беше пълна с кръв, месо и косми, но го беше страх да изплюе или да глътне. Заслуша се с ужас, вцепенен като камък, в стърженето на ботуши и дрънченето на железни ключове. „Не. Моля ви, богове, не сега, не сега.“ Толкова време му бе отнело, докато хване плъха. „Ако ме спипат с него, ще ми го вземат и после ще кажат, а лорд Рамзи ще ме накаже.“

Знаеше, че трябва да скрие плъха, но беше ужасно гладен. Два дни бяха минали, откакто беше ял. Или може би три. Тук в тъмното беше трудно да се разбере. Макар ръцете и краката му да бяха тънки като клечки, коремът му беше подут и празен, и толкова болеше, че не можеше да заспи. Щом затвореше очи, се улавяше, че си спомня за лейди Рогов лес. След сватбата им лорд Рамзи я беше затворил в една кула и я остави да умре от глад. Накрая беше изяла пръстите си.