Танц с дракони

Малкия Уолдър го сбута покрай дългите маси, на които се хранеха мъжете от гарнизона. Усещаше погледите им, вперени в него. Най-добрите места близо до подиума бяха заети от фаворитите на Рамзи, Момчетата на копелето. Бен Кокалите, старецът, който се грижеше за любимите псета на негова светлост. Деймън, наричан Деймън Потанцувай за мен, светлокос и с буен момчешки нрав. Грънт, който беше загубил езика си заради лекомислено дърдорене в присъствието на лорд Рууз. Алин Киселия. Кожаря. Жълтия Дик. По-надолу от солта на гарнизона имаше други, които Смрад познаваше по външност, макар и не по име: заклети мечове и сержанти, войници, тъмничари и палачи. Но имаше и външни, непознати за него лица. Някои сбръчкваха носове, щом минеше покрай тях, а други се смееха, като го видеха. „Гости — помисли Смрад. — Приятели на негова светлост, а мен са ме довели, за да ги развеселя.“ Потръпна от страх.

На високата маса Копелето на Болтън седеше на стола на лорд баща си и пиеше от бащината си чаша. Двама стари мъже споделяха трапезата му и Смрад от един поглед разбра, че са лордове. Единият беше мършав, с кремъчни очи, дълга бяла брада и лице, студено като зимен скреж. Елекът му бе от дрипава меча кожа, протрит и мръсен. Под него носеше ризница, дори тук на трапезата. Вторият също беше слаб, но изкривен, докато първият седеше изправен. Едното му рамо бе много по-високо от първото и се беше изгърбил над яденето си като лешояд над леш. Очите му бяха сиви и алчни, зъбите му жълти, раздвоената му брада — валма от сняг и сребро. Само няколко косъма бяла коса бяха останали по петнистия му череп, но наметалото му беше меко и хубаво, сива вълна, обшита с черен самур, и стегнато на рамото с лъчиста звезда от ковано сребро.

Рамзи беше облечен в черно и розово: черни ботуши, черен колан и ножница, черно кожено яке над розов кадифен елек с ивици тъмночервен сатен. На дясното му ухо блестеше гранат, изсечен във формата на капка кръв. Но въпреки пищното облекло си оставаше грозен мъж, с едър кокал, отпуснати рамене и месест, което намекваше, че с годините ще надебелее. Кожата на лицето му беше розова и на петна, носът му широк, устата малка, косата — дълга, черна и суха. Устните му бяха широки и месести, но първото, което забелязваха хората у него, бяха очите му. Имаше очите на лорд баща си: малки, сближени, необичайно бледи. „Призрачно сив“, наричаха някои цвета, но всъщност очите му бяха почти безцветни, като две бучки мръсен лед.

Като видя Смрад, влажните му устни се изкривиха в усмивка.

— Ето го и него. Моят кисел приятел. — На мъжете до себе си рече: — Смрад е с мен още откакто бях момче. Даде ми го лорд баща ми, в знак на бащината си обич.

Двамата лордове се спогледаха.

— Чул бях, че слугата ви е мъртъв — каза изгърбеният. — Убит от Старките, разправяха.

Лорд Рамзи се изкиска.

— Железните ще ви кажат, че което е мъртво, никога не може да умре, а се вдига отново, по-крепко и по-силно. Като Смрад. Обаче мирише на гроб, признавам.

— Мирише на пикня и повръщано. — Старият лорд с изгърбените рамене хвърли кокала, който глозгаше, и избърса пръстите си в покривката на масата. — Има ли някаква причина на всяка цена да ни го натрапвате, докато ядем?

Вторият лорд, старецът с изправения гръб и с ризницата, изгледа Смрад с твърдите си като кремък очи.

— Погледни пак — подкани той другия лорд. — Косата му е побеляла и е загубил двайсет кила, но това не е слуга. Забравил ли си?

Изгърбеният лорд погледна отново и изведнъж изсумтя.

— Той? Не може да бъде! Повереникът на Старк. Такъв веселяк беше, вечно усмихнат.

— По-рядко се усмихва вече — призна лорд Рамзи. — Може да съм му счупил някой и друг от хубавите бели зъбки.

— По-добре да му беше прерязал гърлото — подхвърли лордът с ризницата. — Куче, което се обръща против господаря си, за нищо не става, освен да му се съдере кожата.

— О, дран е той тук-там — отвърна Рамзи.

— Да, милорд. Лош бях, милорд. Нагъл и… — Облиза устна, мъчеше се да си спомни какво още е направил. „Служи и се подчинявай и той ще те остави да живееш и да си запазиш каквото ти е останало. Служи и се подчинявай и помни името си. Смрад, римува се с гад. Вмирисан, римува се с хрисим.“ — Лош и…

— Има кръв на устата ти — посочи Рамзи. — Пак ли си дъвкал пръстите си, Смрад?

— Не. Не, милорд, кълна се.