Танц с дракони

— Това е Ни Сар, където Майката прибира Дивата си дъщеря, Нойн — каза Яндри, — но най-широкото си място ще стигне чак когато срещне другите си дъщери. При Езерото на кинжала се влива Койн, Тъмната дъщеря, пълна със злато и кехлибар от Секирата и с борови шишарки от Леса на Кохор. Южно оттам Майката среща Лхорулу, Усмихващата се дъщеря от Златните полета. При сливането им някога се е издигал Кройан, градът на празненствата, където улиците били от вода, а къщите от злато. После пак дълги левги на югоизток, докато допълзи и Селхору, Свенливата дъщеря, чието течение криволичи и се крие в тръстиките. Там Майка Ройн се разширява толкова, че човек на лодка в средата не може да зърне бряг от двете страни. Ще видиш, малки ми приятелю.

„Ще видя“, мислеше джуджето. Забеляза вълни пред носа, на по-малко от шест разтега от лодката. Тъкмо се канеше да ги посочи на Лемор, когато съществото изригна над повърхността с вълна, която разклати „Свенливата девица“.

Беше поредната костенурка, рогата и огромна, тъмнозелената ѝ коруба — на кафяви петна и обрасла с воден мъх и твърди черни речни миди. Вдигна главата си и изрева, гърлен отекващ рев, по-силен и от най-звучния боен рог, който Тирион беше чувал.

— Благословени сме — завика Юсила и сълзи се застичаха по лицето ѝ. — Благословени сме, благословени сме.

Дък дюдюкаше и ревеше, Гриф Младия също. Халдон излезе на палубата да разбере за какво е цялата тази врява… но много късно. Гигантската костенурка вече се беше скрила под водата.

— Защо беше тази шумотевица? — попита Полумайстера.

— Костенурка — каза му Тирион. — Костенурка, по-голяма от лодката.

— Беше той — извика Яндри. — Старецът на реката.

„А защо не?“ Тирион се ухили. „Винаги се появяват богове и чудеса при раждането на крале.“

Давос

„Веселата акушерка“ се шмугна в Бял пристан с вечерния прилив. Закърпеното ѝ платно се къдреше с всеки порив на вятъра.

Беше стар ког и дори в младостта ѝ никой не я беше наричал хубава. Дървената фигура на носа изобразяваше смееща се жена, държаща бебе за единия крак, но бузите на жената, както и дупето на бебето, бяха нашарени с дупки от червеи. Безброй пластове бозавокафява боя покриваха корпуса и платната ѝ бяха сиви и опърпани. Не беше кораб, който ще задържи погледа на човек, освен ако не се зачуди как все още се държи над водата. „Веселата акушерка“ беше позната и в Бял пристан. От години кръстосваше със скромни товари стока оттук до Систъртън и обратно.

Давос Държеливия не беше предвиждал точно такова пристигане, когато отплава със Сала и флотата му. Всичко беше изглеждало по-просто тогава. Гарваните не бяха донесли на крал Станис васалната вярност на Бял пристан, тъй че негово величество щеше да изпрати емисар, за да преговаря лично с лорд Мандърли. В показ на сила Давос щеше да пристигне на борда на галеаса на Сала „Валириан“ с останалите съдове от лисенската флота зад него. Всеки корпус беше боядисан на ивици: черно и жълто, розово и синьо, зелено и бяло, пурпур и злато. Лисенците обичаха ярките цветове, а Саладор беше най-многоцветният от всички. „Саладор Великолепния — помисли Давос. — Но бурите теглиха черта на всичко това.“

Тъй че вместо величествено щеше да влезе в града като контрабандист, както можеше да го е направил преди двайсет години. Докато разбере как стояха нещата тук, щеше да е по-благоразумно да е прост моряк, а не лорд.

Стените на Бял пристан от варосан камък се издигнаха пред тях на източния бряг, където Белия нож се врязваше в тесния залив. Някои от градските укрепления бяха подсилени, откакто Давос бе идвал тук за последен път, преди шест години. Дигата, която разделяше вътрешното и външното пристанище, беше укрепена с дълга каменна стена, трийсет стъпки висока и близо миля дълга, с кули на всеки сто разтега. Дим се вдигаше и от Тюленова скала, където по-рано бяха само развалини. „Това би могло да е добро или лошо, зависи чия страна ще избере лорд Виман.“

Давос винаги беше харесвал този град, още от първия път, когато бе дошъл тук като корабен прислужник на „Дръгливата котка“. Твърде малък в сравнение със Староград и Кралски чертог, той беше чист и добре подреден, с широки прави калдъръмени улици, по които беше лесно да се оправи човек. Къщите бяха от варосан камък със стръмни островърхи покриви от тъмносива плоча. Роро Ухорис, чудатият стар владелец на „Дръгливата котка“, твърдеше, че можел да различи едно пристанище от друго само по миризмата. Градовете са като жените, настояваше той. Всяка си има неповторима миризма. Староград беше цветист като щедро напарфюмирана вдовица. Ланиспорт беше кърмачка, свежа и земна, с дървесен дим в косата. Кралски чертог вонеше като неумита курва. Но миризмата на Бял пристан беше остра и солена, и с лек дъх на риба.

— Мирише, както сигурно мирише русалка — казваше Роро. — Мирише на морето.