Тъгата на сукубата

— Във всеки случай, както вече казах, въпреки твоите намерения ти все пак ходиш много по срещи. И не разбирам как би могло да е другояче с цялото това внимание, което привличаш.

— Какво би трябвало да означава това? — Седнах пред нашата пътека и свалих марковите си обувки, все още оглеждайки подозрително обувките под наем.

Роман спря да връзва своите и ми отправи продължителен, втренчен поглед.

— О, хайде, не може да си чак толкова сляпа. Мъжете те оглеждат през цялото време. Винаги го забелязвам, когато съм с теб. Докато минаваме през книжарницата или отиваме на бар като през онази вечер. Дори тук, на това място. Само докато се отдалечавахме от гишето видях поне трима мъже да спират и да те заглеждат.

— Искаш да ми намекнеш нещо ли?

— В крайна сметка, да. — Той стана и отидохме до поставката с топки за боулинг. — С твоята привлекателност мъжете сигурно през цялото време те молят за срещи и ти навярно понякога отстъпваш, точно както направи с мен. Така ли е?

— Може би.

Той спря, докато си избираше топка, и ми хвърли един от онези спиращи дъха и докосващи душата погледи.

— Е, разкажи ми за последната си среща.

— Последната ми среща? — Все пак не мислех, че срещата ми с Мартин Милър се брои.

— Последната ти среща. Имам предвид истинска среща, а не просто излизане за по едно питие. Среща, на която мъжът е дал най-доброто от себе си, за да планира вечер, за която смята, че ще те отведе в леглото.

Докато ровех из мозъка си, прецених тежестта на една флуоресцираща топка на оранжево-зелени ивици.

— Операта — казах накрая аз. — И вечеря в „Санта Лучия“.

— Добре измислено. А срещата преди нея?

— Исусе, колко си любопитен. Хм… да видим. Мисля, че беше откриване на изложба.

— Без съмнение съчетано с вечеря в ресторант, където изпънати като бастун келнери ти казват „благодаря“, след като дадеш поръчката си, нали?

— Може би.

— Точно както си мислех. — Той взе една морскосиня топка. — Ето защо не желаеш да ходиш на срещи и не искаш да се сближаваш с никого. Ти си така горещо желана, че луксозните петзвездни срещи са в реда на нещата. Нещо стандартно. Мъжете се опитват да преодолеят всички прегради заради теб, но ти бързо се отегчаваш от тях. — Очите му палаво заиграха: — Затова искам да се различа от онези загубеняци като те водя на места, където твоите малки елитни крачета никога не са си представяли, че ще стъпят. Солта на земята. Завръщане към корените. Към начина, по който трябва да протича една среща — двама души, погълнати повече един от друг, отколкото от елегантната обстановка.

Върнах се с него до нашата пътека.

— Отне ти ужасно много време да изкажеш мисълта, че искаш да опозная бедняшкия живот.

— Не искаш ли?

— Не.

— Тогава защо дойде с мен?

Огледах прекрасния му вид и си припомних разговора ни за класическите езици, който бяхме провели онази нощ. Хубав външен вид и интелект. Трудно за устояване.

— И ти самият едва ли си го опознал.

Той се усмихна и смени темата:

— Тази ли си избра.

Погледнах към еуфоричните цветове на топката:

— Да. Нощта вече стана достатъчно сюрреалистична. Помислих си, че може да отпаднат всякакви задръжки.

Очите на Роман се присвиха от смях и той обърна глава към пътеката:

— Хайде да видим как ще се справиш.

Пристъпих несигурно, опитвайки се да си спомня как ставаше. Вляво и вдясно от мен виждах играчите да пристъпват и да хвърлят с лекота. Повдигайки рамене, застанах пред алеята, изпънах ръка назад и хвърлих. Топката рязко политна напред, измина около пет метра и падайки шумно веднага влезе в улея. Роман застана до мен и мълчаливо загледахме как приключи пътуването й.

— Винаги ли се отнасяш толкова грубо с топките? — попита накрая той.

— Повечето мъже не се оплакват.

— Предполагам, че не. Следващият път се опитай да я плъзнеш по пода.

Хвърлих му свиреп поглед.

— Да не си от онези мъже, на които им става, като показват на жените, че в подобни неща са много по-добри от тях?

— Не. Само предложих приятелски съвет.

Топката ми се върна и аз последвах инструкциите му. Този път хвърлянето беше по-тихо, но тя пак отиде в улея.

— Добре. Покажи ми ти какво можеш — казах, сядайки ядосано на един стол.

Роман се приближи до пътеката, движенията му бяха плавни и грациозни като на котка. Топката се изля от ръката му като вода от стомна, гладко тръгна надолу и удари девет кегли. Когато топката му се върна, той я хвърли с лекота още веднъж и отнесе упоритата десета.

— Нощта ще бъде дълга.

— Горе главата — потупа ме той по брадичката, — ще преодолеем това. Опитай отново и се цели по-наляво. Аз ще отида да взема по една бира.

Хвърлих по-наляво, както ме посъветва той, но улучих левия улей. При второто хвърляне опитах доста по-сдържано и успях да ударя крайната лява кегла. Спонтанно нададох вик.

— Добре се справи — окуражи ме Роман, докато слагаше на масата две халби с евтина бира. От около десетилетие не бях пила бира, произведена в голяма пивоварна фабрика. — Всеки е започнал от нищото.