Тъгата на сукубата

С напредването на вечерта твърдението му определено се оказа вярно. Броят на точките ми нарастваше бавно, понеже развих отвратителния навик първото ми хвърляне да е сплит. Показах пълна липса на способност да уцелвам кеглите, въпреки добрите обяснения на Роман. Трябва да му се признае, че даваше добри и добронамерени съвети, както и някои практически инструкции.

— Ръката ти се движи така, а останалата част от тялото ти се извива ето така — обясни той, като застана зад мен с ръка на бедрото ми, а другата — на китката ми.

От докосването му плътта ми пламна и се зачудих дали наистина действията му бяха продиктувани от алтруизъм, или бяха извинение да сложи ръцете си върху мен. Редовно използвах такива похвати в работата си като сукуба. Това влудяваше мъжете и сега знаех защо.

Хитрост или не, аз нямаше да му кажа да спре.

Достигнах апогея си във втората игра, дори успях да направя страйк, обаче в третия рунд представянето ми се влоши, тъй като бирата и умората надделяха. Усещайки това, Роман обяви края на нашето боулинг приключение и похвали успеха ми като изключително впечатляващ.

— Трябва ли да отидем на вечеря в някоя долнопробна кръчма, за да удължим тази фантастична среща за опознаване на бедняшкия живот?

Той ме прегърна през раменете, докато вървяхме към колата.

— Предполагам, че зависи от това, дали си се поддала на съблазнителния ми чар или не.

— Ако кажа да, ще ме заведеш ли на някое хубаво място? Нали разбираш, понякога и по-шикозните места вършат работа.

Накрая седнахме в луксозен японски ресторант, от което останах много доволна. Не бързахме, като се наслаждавахме на храната и разговорите, и аз отново бях впечатлена от познанията и начетеността на Роман. Този път обсъждахме актуални теми, споделяхме мненията си за последните новини и културни събития, за нещата, които харесваме, и онези, които ни дразнят, и какво ли още не. Открих, че Роман бе пътувал много и имаше категорични виждания относно световните дела и политика.

— Тази страна е толкова влюбена в себе си! — оплака се той, отпивайки саке. — Сякаш е застанала пред голямо огледало. По цял ден просто стои и се оглежда. Когато погледне встрани, то е само за да каже на останалите „направете това“ или „трябва да сте като мен“. Нашата военна и икономическа политика тормози хората отвъд границите ни, а вътре консервативните групи тормозят останалите граждани. Мразя това.

Слушах с интерес, заинтригувана от тази страна на един иначе весел и безгрижен мъж.

— Направи нещо. Или се махни.

Той поклати глава:

— Типичният удобен гражданин. Старата политика — „щом не ти харесва, напусни“. За жалост е много трудно да прекъснеш корените си. — Той се облегна и леко се усмихна. — Предприемам по нещичко тук-там. Дреболии. Нали разбираш, моята собствена битка срещу статуквото. Вземам участие в някои демонстрации. Отказвам да купувам стоки, произведени в страните от Третия свят.

— Не купуваш кожени палта? Ядеш екологично чиста храна?

— Това също — засмя се той.

— Странно — казах след минута мълчание. — Току-що ми хрумна нещо.

— Какво?

— През цялото време говорим за актуални въпроси. Не споделихме нищо за травмиращото детство, дните в колежа, бившите ни или каквото и да било друго.

— Какво странно има в това?

— Всъщност, нищо. Просто процесът на сближаване при хората обикновено изисква всеки да сподели историята си.

— Мисля, че миналото достатъчно ни преследва и без да го смесваме с настоящето. Гледам основно напред, не назад.

Изгледах го с любопитство:

— Твоето минало преследва ли те?

— Много. Всеки ден се боря да не ме застигне. Понякога побеждавам аз, понякога — то.

Само Господ знаеше, че и с мен бе така. Беше неочаквано да говоря с някого за това; с някого, който се чувстваше по същия начин. Удивлявах се колко много хора вървяха по света, носейки невидимия си багаж и криейки го от другите. Дори и когато натрупвах споменатия багаж, аз винаги го криех. Бях водена от нуждата да пазя приличие — оттук и така нареченото ми „щастливо лице“. Бях кимала с усмивка и през най-лошите дни от живота си, и когато тази реакция не беше достатъчна, просто избягах, въпреки че това ми струваше душата. Леко се усмихнах:

— Добре тогава. Радвам се, ние с теб се държим за настоящето.

Той ме щипна по носа:

— Аз също. Всъщност точно сега настоящето ми е ужасно хубаво. Може би и бъдещето ми, ако успея да разколебая решителността ти.

— Не се пресилвай.

— Е, хайде! Признай си, че намираш възмущението ми от силните на деня за привлекателно. Може би дори за еротично.

— Мисля, че по-точната дума е „забавно“. Що се отнася до възмущението, би трябвало да прекарваш времето си с колегата ми Дъг. Вие, момчета, имате много общо. През деня той решава проблеми и го раздава достолепен помощник-управител, а през нощта е вокал на една чалната група, изразяваща чрез музиката си своето недоволство от обществото.

Очите на Роман проблеснаха с интерес:

— Някъде в района ли свирят?

— Да. Тази събота ще бъдат в старата пивоварна „Грийн лейк“. Аз и няколко души от персонала ще отидем.

— И? В колко часа ще се видим?

— Не си спомням да съм те поканила.