Тъгата на сукубата

Облякох се, закусих и скоро пътувах към Лейк Сити. Този път лесно открих магазинчето, но отново се ужасих от бедния му вид и празния паркинг. Все пак, когато влязох, видях приведен в ъгъла с книгите един тъмен силует, прекалено висок, за да бъде Ерик. Изпитах удоволствие от мисълта, че Ерик има работа, докато фигурата не се изправи и не ме изгледа със саркастичното изражение на сивите си очи.

— Здравей, Джорджина.

Преглътнах.

— Здравей, Картър.

Глава 13

Картър взе една книга и бавно я прелисти. Гъстата му руса коса бе натъпкана под обърната обратно бейзболна шапка, а бархетната му риза явно бе имала и по-добри дни.

— Търсиш ритуални предмети? — попита той, без да вдигне поглед. — Или искаш да си в крак с астрологията?

— Не е твоя работа защо съм тук — рязко отвърнах, твърде объркана от факта, че го виждам, за да се сетя за нещо забавно или поне правдоподобно.

Сивите му очи се вдигнаха:

— Джером знае ли, че си тук?

— Не е негова работа. Защо, ще ме изклюкариш ли?

Думите ми бяха смели, макар да си помислих, че ако зад нападенията наистина стои Картър, ще имам много по-големи неприятности от яростта на Джером.

— Може би. — Той затвори книгата и я притисна между дланите си. — Разбира се, предполагам, че удоволствието ще трае по-дълго и ще е по-голямо, ако просто си мълча и те оставя да плетеш интригите си, без да ти преча.

— Не зная за какви интриги говориш. Не може ли едно момиче да отиде да пазарува, без да бъде въртяно на шиш? Аз не те подлагам на разпит защо си тук.

Истината беше, че горях от желание да разбера какво правеше тук. Не бях изненадана, че познава Ерик — всички го познавахме, но да го открия тук след всичко, което се случи напоследък, само засили подозренията ми.

— Аз ли? — Той вдигна книгата, която беше разглеждал. „Изучете магията за 30 дни или за по-малко“. — Трябва да наваксам пропуснатото време.

— Умно отвърнах.

— Похвала от майстор. Каква чест. Дадох ли ти достатъчно време да измислиш също толкова умно алиби? — Той остави книгата.

— Госпожице Кинкейд — тътрейки крака, Ерик влезе в помещението, преди да успея да отговоря, — толкова ми е приятно да ви видя. Приятелят ми току-що остави обиците, които поръчахте.

За момент го погледнах, но после се сетих за обиците, които спонтанно бях поръчала.

— Радвам се, че ги е направил толкова бързо.

— Добро измъкване — призна Картър.

Не му обърнах внимание.

Ерик отвори малка кутийка и аз надникнах вътре. По три миниатюрни наниза от сладководни перли, същите като онези на огърлицата, висяха на деликатни медни жички на всяка обица.

— Красиви са — казах му и наистина го мислех. — Благодари на приятеля си от мое име. Имам рокля, с която ще изглеждат страхотно.

— Какво облекчение — отбеляза Картър, гледайки как Ерик маркира обиците ми на касата, — имам предвид, подходящите аксесоари. Коди ми каза, че напоследък доста излизаш по срещи. Но не вярвам, че си прочела книгата, която ти пратих.

Плъзнах кредитната си карта към Ерик. На урока по танци Коди бе видял мъжкото ми обкръжение, но аз му бях казала само за предстоящата си среща с Роман.

— Кога говори с Коди?

— Снощи.

— Забавно, аз също, а днес ти си тук. Да не ме следиш?

Очите на Картър весело затанцуваха:

— Бях тук първи. Може би ти ме следиш. Може би си се поувлякла в ходенето по срещи и търсиш хитър начин да стигнеш до мен.

Подписах разписката за кредитната карта и я връчих на притихналия Ерик, който ни слушаше внимателно.

— Съжалявам, харесвам по-жизнени мъже.

Картър тихо се засмя на шегата ми. Сексът с други безсмъртни не ми даваше енергия.

— Джорджина, понякога си мисля, че си заслужава човек да те преследва само за да чуе какво ще кажеш.

Ерик вдигна поглед. Дори и да бе почувствал дискомфорта да се окаже под кръстосания огън на двама безсмъртни, не го показа.

— Може би ще се присъедините към нас за чая, господин Картър? Вие ще останете, нали госпожице Кинкейд?

Отправих към Ерик една от най-хубавите си усмивки:

— Да, разбира се.

— Господин Картър?

— Не, благодаря. Имам да върша и други неща, а и доколкото разбрах, госпожица Кинкейд се справя най-добре с мъжете един по един. Благодаря за беседата. Колкото до теб, Джорджина… е, сигурен съм, че много скоро отново ще се видим.

Нещо в тези думи ме смрази. Събрах всяка унция решителност, за да прозвуча спокойно, когато го повиках:

— Картър?

Ръцете му докоснаха вратата. Той спря, погледна ме и изви вежди в очакване.

— Джером знае ли, че си тук?

По лицето на ангела бавно се разля лукава усмивка.

— Да не би сега ти да смяташ да ме изклюкариш, Джорджина? А постигнахме такъв напредък. Май трябваше да удължим незначителния си разговор още малко. Ти можеше да ме попиташ дали времето скоро ще се промени, аз щях да отбележа колко си красива днес и така нататък. Знаеш как е.

Примигнах. Думите му ми напомниха за бележката на вратата ми.

Ти си красива жена, Джорджина. По мое мнение толкова красива, че би могла да съблазниш дори ангел…