Тъгата на сукубата

— Не си ли? Защото бих могъл да се закълна, че ти току-що назова деня и мястото. Звучи като пасивна покана към мен. Нали разбираш, моя работа беше да кажа „имаш ли нещо против да дойда“, после ти да отговориш „няма проблем“, и всичко е уредено. Просто пропуснах няколко стъпки.

— Много си бърз — отбелязах.

— Е… имаш ли нещо против да дойда?

Простенах.

— Роман, не можем да продължим да се срещаме. В началото беше приятно, но трябваше да е само една среща. Вече минахме през това. Колегите ми мислят, че си ми гадже.

Последно Каси и Бет ме бяха информирали какъв чаровник имам.

— Така ли? — Той изглеждаше много щастлив.

— Не се шегувам. Когато казвам, че не искам сериозна връзка с никого, наистина го мисля.

В действителност обаче не го мислех. Не и със сърцето си. Бях прекарала векове, странейки от всякаква сериозна връзка и от това ме болеше. Дори и когато в славните си дни на сукуба целенасочено търсех приятелството на добрите момчета, после след секса веднага ги изоставях и изчезвах. В някои отношения сегашният ми живот бе дори още по-труден. Избягвах, заради чувството на вина, да крада от жизнената енергия на добрите мъже, но никога нямах истинска връзка. Никой, който наистина да е загрижен за мен. Разбира се, имах приятели, но всички те имаха свой живот, а онези, които ми ставаха прекалено близки, като Дъг, трябваше да бъдат отблъсквани за тяхно собствено добро.

— Не вярваш ли в непринудените срещи? Или в приятелството между мъж и жена?

— Не — решително отговорих аз, — не вярвам.

— А другите мъже в живота ти? Онзи Дъг? Инструкторът по танци? Дори онзи писател? Вие сте приятели, нали?

— Да, но това е различно. Не съм привлечена… — Замълчах, но беше прекалено късно. Лицето на Роман светна от надежда и удоволствие. Той се наведе към мен, докосвайки с ръка бузата ми. Преглътнах, ужасена и тръпнеща от близостта му. Бирата и сакето бяха възбудили тялото и ума ми и аз си обещах да не пия следващия път, когато излезем. Не че щяхме да излезем отново… Алкохолът объркваше чувствата ми и ставаше все по-трудно да различа инстинктивния си глад на сукуба от чистата, първична страст. Но в близост до Роман всяко едно от тези чувства беше опасно. И все пак… в този момент страстта не беше истинският проблем. Той беше. Да бъда с него. Да говоря с него. Отново да имам някого в живота си. Някой, който да го е грижа за мен. Някой, който да ме разбира. Някой, при когото или с когото да си отида у дома.

— В колко часа да те взема? — прошепна той.

Внезапно ми стана горещо и сведох поглед.

— Шоуто е късно…

Ръката му се плъзна от бузата ми назад към тила и наклони лицето ми към неговото.

— Искаш ли да се видим преди това?

— Не трябва да го правим.

Думите ми се сториха дълги и провлачени. Роман се наведе и ме целуна по ухото.

— Ще бъда в апартамента ти в седем.

— Седем — повторих.

Устните му се преместиха, за да целунат онази част от бузата ми, която бе най-близко до ухото; после — към средата на бузата, а след това — точно под устата ми. Устните му кръжаха толкова близо до моите, че тялото ми настръхна от тази близост. Устата му сякаш имаше своя собствена аура, чиято топлина можех да почувствам. Всичко се движеше на забавен каданс. Исках той да ме целуне, да ме погълне с устни и език. Исках го и се страхувах, но се чувствах безпомощна да направя каквото и да е.

— Ще желаете ли още нещо?

Кроткият смутен глас на сервитьора наруши вцепенилата ме омая и рязко ме върна към разума и към напомнянето какво щеше да се случи с Роман дори и само от една целувка. Вярно, не чак толкова много, но достатъчно. Отдръпнах се от прегръдката му и поклатих глава:

— Нищо. Само сметката.

С Роман поговорихме още малко. Той ме закара до вкъщи и не направи нови опити за сближаване, когато ме изпрати до вратата. Само нежно ми се усмихна, след като пак ме погъделичка под брадичката и ми напомни, че в събота ще бъде тук в седем.

Легнах си възбудена и копнееща за секс. Благодарение на алкохола заспах лесно, но когато сутринта се събудих и сънена се излежавах, все още чувствах устните на Роман близо до моите. Страстният ми копнеж се завърна с пълна сила.

— Това не е хубаво — оплаках се на Обри, докато ставах от леглото.

Имах три часа, докато отида на работа, и знаех, че трябва да правя нещо друго, вместо да си мечтая за Роман. Припомних си, че не съм доизяснила всичко с Ерик, и реших да го посетя. Смятах, че теорията за ловеца на вампири е повече или по-малко излязла от употреба, но той можеше да е открил нещо полезно. Можех също да го попитам за падналите ангели.

Докато си мислех за заплахата да бъда „прибрана“, вероятно трябваше да изпитам по-голямо притеснение от повторното ми отиване до „Аркана“. Въпреки това се чувствах повече или по-малко сигурна. Едно от нещата, които бях научила за архидемона, беше, че той не е ранобудник. Разбира се, в действителност той въобще не се нуждаеше от сън, но с цялото си сърце бе приел този лукс на смъртните. Очаквах, че където и да се намира, все още спи и няма начин да знае какво планирам.