Тихоокеански водовъртеж

— Няма да е разумно — отвърна Пит. — Когато Делфи открие изоставен самолет да се носи по вълните без екипаж, той ще помисли, че сме се прехвърлили на спасителните салове. Именно затова оставих всички спасителни съоръжения в Хикам. Той не трябва да завари спасителните салове непокътнати на местата си. Затова да се надяваме, че ще ни търси на повърхността, докато ние сме под нея.

— Трябва да има по-лесен начин да се стане адмирал — вметна язвително Кроухейвън.

Пит продължи:

— Когато задвижим подводницата, свържете се с адмирал Хънтър на хиляда и петдесет килохерца.

Кроухейвън присви очи.

— Занасяте ли ме? Та това е търговска честота.

— Да — каза уморен Пит, — но Делфи има система за контролиране, която действа непрекъснато. Той вече се намеси в предварително планираната ни честота. А хиляда и петдесет килохерца е единственият ни шанс за свръзка. Ще мислим за последиците после, стига да извадим късмет и посрещнем следващия изгрев на слънцето.

Пит си сложи плавниците и провери регулатора си за дишане. После се надвеси от отворения люк и погледна в черната вода. Вълните се плискаха в предните ръбове на крилете, когато самолетът хлътваше надолу. Той се обърна към Джордино.

— Готов ли си с вълшебната кутия?

Джордино повдигна сигналния детектор.

— Скачаме ли?

— Скачаме.

— Върви да ни намериш една подводница — каза Пит и кимна към отворения люк.

Джордино се обърна с гръб към водата, докато нагласяше накрайника на регулатора си. После помаха на Пит и със заден скок изчезна в морето.

Безшумно, един по един, петимата „тюлени“ и Кроухейвън, последван от хората си, също скочиха от самолета в тъмнината навън. Лицата на всички бяха сериозни. Пит погледна надолу и видя как подводните лампи светват една след друга, като всеки от мъжете насочваше светлинния лъч към мъжа отпред и се гмуркаше в дълбините.

Пит последен напусна самолета. Преди това хвърли още един поглед към вътрешността му и като мъж, напускащ дома си за отдих през почивните дни, отвори внимателно капака на електрическото табло и изключи осветлението.

15.

Тъмната, хладка тихоокеанска вода се затвори над главата на Пит и той се отпусна в безтегловното измерение на океана. Светлинният сноп от водолазната му лампа освети водолаза на шест метра под него, който поглеждаше през рамо, за да види дали Пит следва плавниците на ритащите му крака. На Пит изведнъж му мина през ума, че да си последен в редицата може да е опасно. Потискащата тъмнина го изпълни с дълбоко чувство за безпокойство; беше сигурен, че всеки въображаем хищник се прокрадва зад него, за да го захапе за крака. През секунда-две той се завърташе рязко и започваше да мести лъча на лампата във всички посоки, но не мерна нито едно от чудовищата на нощта. Единственото странно на вид същество в неговото полезрение беше водолазът, плуващ незаинтересован под него.

На Пит му олекна, когато видя през маската си как дъното се надигна пред лицето му — макар да знаеше, че плува с краката нагоре. Камъните добиха злокобни форми с призрачни лица, но когато се пресегна и докосна грубите им, твърди повърхности, той ги почувства като стари приятели. Едно стадо риби — първият признак на морски свят — се стрелна през тесния ъгъл на полезрението му и изчезна от поглед. Постепенно скалните формации останаха зад гърба му и се появи пясъчно дъно. Адреналинът на Пит закипя в цялото му тяло, когато една огромна черна сянка се надигна изпод полюшващата се симфония от светлинни лъчи.

„Старбък“ лежеше точно така, както я бе оставил Пит и приличаше на огромно призрачно чудовище в тъмнината. Той зарита с плавниците си, мина напред покрай морските пехотинци и, хващайки за ръката водещия редицата Джордино, се вгледа в маската на приятеля си. Лицето под нея беше леко изкривено от светлината на водолазната лампа, но очите му сияеха и въпреки накрайника на регулатора в устата му, той се усмихна и направи знак с вдигнати палци.

Пит написа нещо на дъската си и помаха към Кроухейвън, за да прочете съобщението му.

Ние бяхме дотук. Сега тя е изцяло ваша.

Кроухейвън кимна; русата му коса се полюшваше на кичури назад от главата му. Той бързо започна да групира хората си: четирима подводничари и един „тюлен“ щяха да влязат през наводнения преден торпеден отсек, за да затворят клапаните и вентилационните отвори, които по-рано водолазите от „Марта Ан“ бяха оставили отворени. Останалите мъже щяха да се спуснат през задната аварийна камера в сухата секция на подводницата и да продължат към командния пункт.