Тихоокеански водовъртеж

Пит грубо избута мъртвото тяло настрани и го проследи с поглед как то се понесе по инерция към вътрешната врата на кормилната рубка, където се сля с черното було на дълбините.

Той нямаше какво повече да види или направи на борда на съветския траулер. Беше време да изчезва оттук — оставаха му само няколко минути, преди той и Джордино да преминат на резервен въздух.

Джордино все още стоеше на пост под крилото на мостика, когато чу звукови вълни в далечината. Той се оттласна нагоре към кормилната рубка и направи знак на Пит, който току-що излизаше, да угаси лампата си.

Пит се подчини; двамата клекнаха под левия прозорец и се заслушаха в приближаващото се бръмчене на електрически мотор. Само няколко секунди по-късно се появи мъждукаща светлина.

Отначало създанието им се стори странно и примитивно, но когато се приближи, те видяха, че това е подводен плавателен съд, построен във формата на кит, с хоризонтална перка на опашката, служеща за управление. Двама мъже бяха яхнали миниподводницата — седналият отпред държеше кормилното колело, а другият, зад него, извършваше навигационната работа. Малък гребен винт разбъркваше водата зад задния стабилизатор и превозваше двамата мъже през дълбините със скорост близо пет възела. Плавателният съд и екипажът му се насочваха право към мостика на „Андрей Виборг“.

Пит и Джордино притиснаха тела в напречната преграда под прозореца. Беше късно да затаят дъх и можеха само да наблюдават безпомощни как въздушните им мехурчета се издигат издайнически в посока към миниподводницата. Като по даден знак двамата едновременно извадиха ножовете си от ножниците и зачакаха неизбежната среща — двата потока от изпускания им въздух щяха да издадат присъствието им.

Подводният съд зави покрай предната мачта и пое към кормилната рубка. Той беше вече толкова близо, че Пит успя да види малките апарати за дишане, закрепени за гърдите на екипажа. Той стисна здраво ножа си и се приготви да скочи през вратата с надеждата да нанесе пръв удар, макар да съзнаваше, че малкото му острие не можеше да се мери с каквото и да е друго стрелково оръжие.

Моментът на напрежение свърши. В последната възможна минута носът на миниподводницата се вирна рязко нагоре, подмина въздушните мехурчета и изчезна над мостика. Шумът от мотора й бавно заглъхна. Почти веднага и светлината й се загуби от поглед. Отново настъпи тишина.

Джордино включи лампата си и Пит го видя как сви в недоумение рамене. Тогава Пит разбра каква е работата. „Андрей Виборг“ продължаваше да изпуска въздух от кухините си. Навсякъде от корпуса и надстройката мехурчета от въздух и гориво се смесваха и издигаха лениво към океанската повърхност. Хората на Делфи просто не обръщаха внимание на никакви следи от въздушни мехурчета, защото знаеха, че на потънал кораб са му нужни месеци, а понякога и години, за да изхвърли задържалия се във всяка кухина въздух.

Пит потупа часовника си и посочи към отдалечилата се миниподводница. Джордино кимна и двамата се оттласнаха над леерното ограждане на кораба и се спуснаха към дъното, използвайки причудливите форми на камъните и растителността му за прикритие. Когато тъмният корпус на „Андрей Виборг“ остана далече зад тях, Пит му хвърли през рамо един последен поглед. Американците вече знаеха мястото на гроба му, докато на руснаците — в това беше сигурен — никой нямаше да им каже къде да го търсят.

Показанията на дълбокомера на Пит започнаха да се покачват. Той поведе Джордино по склона на подводния хълм. Водата беше студена, прекалено студена за тази част на Тихи океан. Очите им напрегнато следяха дължината на светлинните им лъчи, за да открият по дъното следи от човешка дейност, но доказателство, издаващо правите геометрични линии, плод на човешка ръка, не се появяваха. Трябва да има някъде отвор, помисли си Пит. Все пак миниподводницата беше дошла отнякъде.

Времето им бе изтекло. Вероятността да се завърнат благополучно до „Старбък“ беше минимална. Нямаха друг избор, освен да продължат, докато в бутилките им остане въздух колкото да се издигнат на повърхността с невъзможната надежда да бъдат изтеглени, преди взрива на ракетата, изстреляна от „Монитор“, да направи телата им на пихтия.

Изведнъж Пит почувства промяна в температурата на водата. Беше се покачила с около пет градуса. В същия момент силно течение премина по склона, което вдигна вихрещи се облаци прах и изправи морската трева във вид на вълнообразна хоризонтална плоскост. Внезапно появилото се водно течение се блъсна с цялата си невидима маса в Пит и Джордино и ги търкулна като топки за пинг-понг по дъното. Двамата се озоваха сред гора от морска трева, която зашиба лицата им и остави червени следи по бузите и челата им.