Тихоокеански водовъртеж

Пит направи салто и се удари в огромна каменна издатина, покрита с дебел слой растителни и животински организми. Зелената тиня се полепи по ръцете му, а острите ръбове на колония от миди сряза гуменото му мокро подводно облекло. За миг той бе прикован за камъните, но следващият непредвидим каприз на течението го грабна и го пое обратно в прегръдките си. Той почувства, че нещо сграбчи крака му. Беше ръката на Джордино, която обгърна бедрото му точно под чатала и го стисна със силата на пневматично менгеме.

Пит погледна Джордино в маската му и беше готов да се закълне, че едното кафяво око под нея му намигна. Сега комбинираната тежест на двете им тела увеличи съпротивлението им срещу течението и, което беше по-важно, хватката на Джордино щеше да попречи на вихрещия се ураган от изригващ пясък и водорасли да ги раздели.

Пит долови тъп дрънчащ звук, наподобяващ странен звън на камбана. Звукът беше дошъл от удара на бутилките му със сгъстен въздух в камъните. За миг той се озова паднал по гръб и вдигна нагоре лампата си, която освети набързо блестящата повърхност. Пресегна се да я докосне и тогава съзна, че съзнанието му блуждае. Върна сетивата си в действителността точно навреме, за да покрие лицето си и да се предпази от сблъсък с огромен, обрасъл с морски организми скален блок.

Онова, което го спаси в тези първи секунди на сблъсъка, беше 6-милиметровата дебелина на мокрото му подводно облекло. Но тя не беше достатъчна да го спаси напълно. Бодливите морски животинки срязаха гумата и найлоновия хастар. Болка прониза Пит, когато във водата около ръката му изригна облак от собствената му кръв. Маската му за лице се смъкна и вихрещият се пясък напълни очите и ноздрите му, ожулвайки нежните ципи. Той се помъчи да издуха носа си, за да го прочисти от пясъка, но с това само увеличи дразнението. Очите го заболяха от обединената атака на пясъка и солената вода.

После главата му се удари в един нисък камък и пред очите му избухна ракета с цветовете на дъгата, която бързо угасна и настъпи пълна тишина.

Джордино почувства, че тялото на Пит се отпусна и видя, че подводната му лампа се изхлузи от ръцете и падна на дъното. Той освети лицето му, предполагайки, че приятелят му е изпаднал в несвяст. С облекчение видя обаче, че накрайникът на регулатора за въздух е все още между зъбите му. Тогава стегна мускулестите си ръце около крака на Пит и се оттласна напред.

Джордино мина над ивица едър пясък и спусна крака в опит да ги използва като спирачки. И двата му плавника се изхлузиха от краката и кожата му се ожули. Той стисна с всички сили накрайника между зъбите си и заби още по-дълбоко кървящите си ходила в пясъка. Това беше стъпка, направена от отчаяние, но не му донесе успех. Краката му просто издълбаха две бразди в мекото морско дъно, преди да загубят опора и да се отпуснат.

Изведнъж, като котка, уморила се да гони мишка, коварното подводно течение ги изхвърли от главния си поток и ги освободи. Джордино бързо протегна ръка и сграбчи шепа морска трева, за да се оттласне с инертния си товар към малка кратерообразна кухина на дъното. После спусна крака, изправи внимателно Пит и заедно с него заплува в спокойната вода.

В оперативния бункер в Пърл Харбър цареше пълна тишина. Пишещите машини и компютрите бяха замлъкнали. Половината от персонала се беше събрал в радиоцентъра — мъжете замислено пушеха и не продумваха, жените нервно отпиваха кафе с бледи и изпити лица. Напрежение тегнеше в атмосферата и изсмукваше енергията на всички. Хънтър и Денвър седяха от двете страни на радиста и се поглеждаха с уморени и зачервени очи.

Денвър извади от малкия си джоб пластмасово шишенце и безцелно заигра с него, като го търкаляше напред-назад по масата. Хънтър го изгледа за миг, после вдигна питащо вежди.

— Какво е това?

Денвър го вдигна.

— Пит ми го даде за анализ на съдържанието му. Било в подкожна спринцовка.

— Дал ти го е Пит? И какво съдържа?

— DG-10 — отвърна Денвър, — една от най-смъртоносните отрови. Изключително трудна за откриване. Тялото показва всички признаци на сърдечен удар.

— Какво е правил с отровата?

Денвър сви рамене.

— Не знам. Беше пестелив на думи. Каза, че рано или късно щял да разбере.

Погледът на Хънтър стана далечен, безвзорен.

— Загадка, пълна загадка е този човек…

— На телефона, адмирале.

Хънтър бе прекъснат от офицер, който му подаде слушалката.

— Кой се обажда? — попита го той.

Офицерът го погледна объркан за миг, после колебливо отвърна:

— Алоа Уили, дисководещият на нощните предавания по радиостанцията ПОПО.

Хънтър зяпна от почуда.

— Какво значи това, господинчо? Притрябвало ми е да разговарям с някакъв си дисководещ. Всъщност как е попаднал на частната ни линия?

Офицерът се притесни още повече.

— Каза, че било спешно, сър. Състезателната гатанка е следната: „Черната птица влезе в гнездото“ и допълни, че сте щели да спечелите награда, ако узнаете отговора.

— Какви са тия глупости? — избухна Хънтър. — Приказвай тия щуротии на… — Изведнъж устните му замръзнаха и той отвори широко очи. — Боже мой! Кроухейвън!