Тримата мускетари

— И ние мислехме така, господине. Понеже в нашето заведение всичко е редовно и всяка седмица правим сметките си, на осмия ден му представихме сметката, но изглежда, че сме попаднали в лошо време, защото само като му споменахме за това, той ни изпрати по дяволите. Истина вечерта беше играл.

— Как, игра ли вечерта? А с кого?

— Боже мой, не го познавам! О, някакъв благородник, които минаваше оттук и на когото той предложи да изиграят една партия ландскнехт11.

— Така, така. Нещастникът навярно всичко е изгубил.

— Дори и коня си, господине, защото когато непознатия си тръгна, видяхме, че слугата му оседлава коня и на господин Портос. Забелязахме му това, но той ни каза да не се бъркаме в чужди работи и че конят е негов. Предупредихме веднага господин Портос за станалото, но той заявил, че ние сме негодници, щом се съмняваме в думата на един благородник, и че щом той казвал, че конят е негов, значи наистина е негов.

— Такъв си е Портос — прошепна д’Артанян.

— Тогава — продължи съдържателят — поръчах да му кажат, че щом не можем да се разберем по въпроса за плащането, аз се надявам, че той ще бъде поне така любезен да удостои с вниманието си моя събрат, собственика на „Златния орел“. Но господин Портос ми отговори, че моята странноприемница е по-добра и би желал да остане тук. Този отговор беше много ласкав и аз не можех да настоявам да си отиде. Помолих го само да ми освободи стаята, която е най-хубавата в странноприемницата, и да се задоволи с удобна стаичка на третия етаж. Но на това господин Портос отговори, че всеки момент очаква любовницата си, която била една от най-високопоставените придворни дами, и затова трябвало да разбера, че стаята, която той ми прави честта да заема, е все пак много бедна за такава особа. Но макар и да бях съгласен с правдивостта на неговите думи, реших, че трябва да настоявам. Ала без дори да си направи труд да спори с мене, той взе пистолета си, сложи го на нощната масичка и заяви, че при първата дума за каквото и да било преместване вътре или вън от странноприемницата ще пръсне черепа на този, който има неблагоразумието да се бърка в работи, които засягат само него. И оттогава, господине, никой не влиза в стаята му освен неговия слуга.

— Как? Мускетон тук ли е?

— Да, господине. Върна се пет дни след заминаването си, и то в много лошо настроение. Изглежда, че и той е имал неприятности по пътя. За нещастие той е по-пъргав от своя господар и заради него превръща всичко наопаки, а понеже мисли, че могат да му откажат това, което иска. Взема, без да пита, всичко, що му е необходимо.

— Вярно — потвърди д’Артанян, — винаги съм забелязвал у Мускетон рядка преданост и съобразителност.

— Възможно е, господине, но представете си, че ми се случи само четири пъти годишно да имам работа с такава съобразителност и преданост — ще се разоря.

— Не, защото Портос ще ви плати.

— Хм! — измънка недоверчиво съдържателят.

— Той е любимец на една много знатна дама, която няма да го остави в затруднение заради някаква дребна сума като тази, която ви дължи.

— Ако смеех да кажа какво мисля по този въпрос…

— Какво мислите?

— Ще кажа нещо повече: какво зная.

— Какво знаете?

— Дори в какво съм уверен.

— В какво сте уверен, да чуем?

— Щях да кажа, че зная каква е тази дама.

— Вие ли?

— Да, аз.

— Отде я познавате?

— О, господине, ако можех да се доверя на вашата сдържаност…

— Говорете, давам ви честната си дума на благородник, че няма да се разкайвате за доверието си.

— Господине, вие разбирате, че безпокойството кара хората да вършат много неща, нали?

— Какво извършихте вие?

— О, всъщност нищо, което превишава правата на един кредитор.

— Кажете най-после!

— Господин Портос ни даде едно писмо за тази дукеса, като ни поръча да го предадем в пощата. Слугата му не беше още пристигнал. Понеже не можеше да излиза от стаята си, трябваше по неволя да натовари нас с тази поръчка.

— После?

— Вместо да пратя писмото по пощата, което никога не е много сигурно, използувах случая, че един мой слуга отиваше в Париж и му поръчах да предаде писмото лично на дукесата. С това изпълнявах и желанието на господин Портос, който толкова много се безпокоеше за това писмо, нали така?

— Приблизително.

— Е, господине, знаете ли каква е тая знатна дама?

— Не, чувал съм Портос да говори за нея, това е всичко.

— Знаете ли каква е тази мнима дукеса?

— Повтарям ви, не я познавам.

— Една стара прокурорша от Шатле, господине, казва се госпожа Кокнар, най-малко петдесетгодишна е, а пък се преструва, че ревнува. Вижда ми се също много чудно една принцеса да живее на улица Мечкарска.

— Отде знаете това?

— Тя много се разсърдила, като получила писмото, казала, че господин Портос е лекомислен и че пак са го ранили заради някоя жена.

— Значи той е ранен?

— О, боже мой, какво казах?

— Казахте, че Портос е ранен.

— Да, но той изрично ми забрани да казвам това.

— Защо?