Тримата мускетари

Но вродената му предпазливост не го изоставяше нито за миг. Той не беше забравил нито една от злополуките при първото пътешествие и смяташе за враг всеки, когото срещнеше по пътя. Затова държеше непрестанно шапката си в ръка — д’Артанян го мъмреше строго, тъй като се боеше да не би тази излишна учтивост да стане причина да го вземат за слуга на някоя незначителна особа.

Дали защото минувачите бяха действително трогнати от учтивостта на Планше, или пък този път никой не беше изпречен на пътя на д’Артанян, но нашите двама пътници стигнаха без никакви приключения в Шантии и отседнаха в странноприемницата Гран Сен Мартен, където се бяха спрели и при първото си пътуване.

Съдържателят, като видя млад човек, последван от слуга и от два запасни коня, пристъпи почтително на прага. Д’Артанян беше изминал вече единадесет левги и сметна, че е редно да се спре независимо от това, дали Портос се намира в странноприемницата, или не. После може би не беше много разумно да запита изведнъж какво е станало с мускетаря. Ето защо д’Артанян, без да задава каквито и да било въпроси, слезе, повери конете на слугата си и влезе в стаичка, предназначена за посетители, които желаят да останат сами. Той поръча на съдържателя бутилка най-добро вино и колкото е възможно по-добра закуска — поръчката подсили доброто мнение, което съдържателят си беше съставил за пътника от пръв поглед.

Поръчките на д’Артанян бяха изпълнени с чудна бързина.

В гвардейския полк служеха най-знатните благородници в кралството и д’Артанян, придружен от слуга и четири великолепни коня, не можеше да не направи впечатление въпреки скромната си униформа. Съдържателят пожела да му прислужва сам. Като видя това, д’Артанян поръча две чаши и поведе следния разговор:

— Слушайте, любезни стопанино, — рече д’Артанян, като напълни двете чаши, — поръчах ви от най-хубавото вино и ако сте ме излъгали, ще бъдете наказан със собствения си грях, защото аз не обичам да пия сам и вие ще пиете с мене. Вземете тази чаша и да пием. Е, за кого да пием най-напред, за да не засегнем честолюбието на никого? За преуспяването на вашето заведение!

— Ваше благородие, вие ми правите чест — отвърна съдържателят — и аз ви благодаря най-искрено за доброто пожелание.

— Не се заблуждавайте — каза д’Артанян. — в моята наздравица има може би повече себелюбие, отколкото предполагате: само в заведенията, които преуспяват, човек може да бъде добре посрещнат. В странноприемниците, които западат, няма никакъв ред и пътникът става жертва на затрудненията на стопанина. А аз пътувам често, особено в този край, и бих желал всички заведения да процъфтяват.

— Наистина, господине — забеляза съдържателят, — струва ми се, че не за пръв път имам честта да ви видя.

— О! Аз съм минавал може би десетина пъти през Шантии и съм се отбивал най-малко три-четири пъти при вас. Чакайте, бях тук горе-долу преди десет или дванадесет дни. Водех свои приятели — мускетари — и един от тях се спречка с някакъв чужденец, с някакъв непознат, с човек, който търсеше повод да се скара с него.

— Ах, да, наистина! — каза съдържателят. — Много добре си спомням. Ваше благородие, вие говорите за господин Портос, нали?

— Точно така се казваше моят спътник. Боже мой, драги стопанино, кажете, да не му се е случило някакво нещастие?

— Ваше благородие, навярно сте забелязали, че той не можа да продължи пътя си.

— Да, наистина, той ни обеща да ни настигне, но не го видяхме повече.

— Той ни направи честта да остане тук.

— Как! Направи ви честта да остане тук ли!

— Да, господине, в тая странноприемница. Ние дори сме много разтревожени.

— За какво?

— За някои разноски, които направи.

— Е, той ще си плати разноските, които е направил.

— Ах, господине, вие наистина ми вливате балсам в душата. Ние му оказахме много голямо доверие, а ето че и тая сутрин лекарят ни заяви, че ако господин Портос не му плати, й ще си иска парите от мене, защото аз съм пратил да го повикат.

— Но Портос ранен ли е?

— Не мога да ви кажа, господине.

— Как да не можете да ми кажете? Та вие би трябвало да сте най-добре осведомен.

— Така е, господине, но при нашето положение ние не казваме всичко, каквото знаем, особено когато сме предупредени, че с главата си ще заплатим за езика си.

— Добре. Мога ли да видя Портос?

— Разбира се, господине. Изкачете се по стълбата на горния етаж и почукайте на номер първи. Само че предупредете, че сте вие.

— Как, да предупредя, че съм аз ли?

— Да, защото може да ви сполети някое нещастие.

— Какво нещастие може да ме сполети?

— Господин Портос може да ви вземе за някой от прислугата и в изблик на гняв да ви промуши с шпагата си или да ви пръсне черепа.

— Но какво сте му направили?

— Искахме му пари.

— Ах, дявол да го вземе, разбирам! Портос много зле посреща такива искания, когато няма пари. Но аз зная, че той трябва да има пари.