Тримата мускетари

— Защо! Той, господине, се хвалеше, че ще надупчи чужденеца, с когото го оставихте да се разправя, а тъкмо обратното, непознатият го просна на земята въпреки цялото му самохвалство. И понеже господин Портос е много тщеславен човек — но не и към дукесата, която мислеше да трогне, като й разкаже за приключението си, — не иска да признае на никого, че е бил ранен с шпага.

— Така значи, ударът от шпага го задържа в леглото?

— И какъв майсторски удар, уверявам ви! Душата на вашия приятел трябва да е сраснала с тялото му.

— Вие там ли бяхте?

— Последвах ги от любопитство, господине, и видях двубоя, без противниците да ме видят.

— И как стана всичко, кажете!

— О, много набързо, уверявам ви. Застанаха в позиция. Непознатият нападна, и то толкова бързо, че когато господин Портос се опита да парира, шпагата вече се беше забила три пръста в гърдите му. Той падна по гръб. Непознатият веднага опря шпагата си на гърлото му и господин Портос, като видя, че животът му е в ръцете на неговия противник, се призна за победен. Тогава непознатият го запита за името му и като разбра, че се казва господин Портос, а не господин д’Артанян, подаде му ръка, доведе го до странноприемницата, метна се на коня си и изчезна.

— Значи непознатият е искал да се бие с господин д’Артанян?

— Изглежда, да.

— А знаете ли какво е станало с него?

— Не. Не бях го виждал никога дотогава, не съм го виждал и след това.

— Много добре. Зная всичко, което ми беше необходимо. А сега казвате, че Портос е на горния етаж, в стая номер първи, нали?

— Да, господине, най-хубавата стая в странноприемницата ми. Стая, която вече десет пъти имах възможност да дам под наем.

— О, успокойте се — засмя се д’Артанян. — Портос ще ви плати с парите на дукеса Кокнар.

— О, господине! Все едно дали е прокурорша или дукеса, само дано развърже кесията си. Но тя е отговорила решително, че са й омръзнали исканията и изневерите на господин Портос и че няма да му прати пукната пара.

— Предадохте ли отговора й на своя наемател?

— Боже пази, господине! Той щеше да разбере как сме изпълнили поръчката му.

— И така, значи той все още очаква да получи пари?

— О, боже мой, да! Вчера пак писа. Но този път слугата му занесе писмото в пощата.

— И вие казвате, че прокуроршата е стара и грозна!

— Най-малко на петдесет години, господине, и никак не е хубава според думите на Пато.

— В такъв случай бъдете спокоен, в края на краищата тя ще се трогне. Пък и Портос не може да ви дължи бог знае колко.

— Как да не може! Дължи вече двадесетина пистола без дълга на лекаря! Та той не се лишава от нищо! Вижда се, че е привикнал да живее добре.

— Е, ако любовницата му го изостави, той ще намери приятели, уверявам ви в това. И така, любезни стопанино, не се тревожете за нищо и продължавайте да полагате за него всички грижи, които изисква състоянието му.

— Господине, вие ми обещахте да не казвате за прокуроршата и да не споменавате нито дума за раната му.

— Разбрахме се: нали ви дадох честна дума.

— О, той ще ме убие, знаете ли!

— Не бойте се, дяволът не е толкова черен, колкото изглежда.

Като каза тия думи, д’Артанян се качи по стълбата и остави съдържателя малко поуспокоен по въпроса за двете неща, на които, както изглежда, много държеше: парите и живота.

Горе, на най-личната врата в коридора, беше написана с черно мастило грамадна цифра 1. Д’Артанян почука веднъж и при поканата да влезе, която чу отвътре, влезе.

Портос лежеше и играеше с Мускетон на карти, за да поддържа привичката. В същото време на огъня се печаха, нанизани на шиш, яребици, а от двете страни на голямото огнище на два котлона кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието. Освен това писалището и мраморната плоча на един скрин бяха покрити с празни бутилки.

Като видя приятеля си, Портос нададе радостен вик, а Мускетон стана почтително, отстъпи му мястото си и отиде да понагледа двете тенджери, които, изглежда, се намираха лично под негово наблюдение.

— Ах, дявол да го вземе, вие ли сте! — каза Портос на д’Артанян. — Добре дошъл и извинявайте, че не ставам да ви посрещна. Но — добави той, като го погледна с известно безпокойство — знаете ли какво ми се случи?

— Не.

— Нищо ли не ви каза стопанинът?

— Попитах за вас и се качих право горе.

Портос сякаш си отдъхна по-свободно.

— Какво ви се е случило, драги Портос? — продължи д’Артанян.

— Да, случи се така, че като нападнах противника, когото бях промушил вече три пъти с шпагата си и исках да го довърша с четвъртия удар, спънах се в един камък и си навехнах коляното.

— Истина ли?

— Кълна се в честта си! Щастие е имал оня безделник, защото инак щях да го убия на място, уверявам ви.

— И какво стана с него?

— О, не зная нищо! Малко ли му беше? Замина си, изчезна като дим. А с вас, драги ми д’Артанян, какво се случи?

— Значи това навехване, драги ми Портос, ви задържа в леглото? — продължи д’Артанян.

— Боже мой, да! То е причината, но след няколко дни ще бъда на крак!

— Че защо не наредихте да ви пренесат в Париж? Тук навярно страшно скучаете?