Тримата мускетари

Без да чака разрешение от събеседника си, д’Артанян влезе бързо в къщата и хвърли бегъл поглед върху леглото. Леглото не беше разтуряно. Бонасийо не си бе лягал. Значи се е прибрал само преди час-два. Придружил е жена си до мястото, където я бяха откарали, или поне до първата пощенска станция.

— Благодаря, господин Бонасийо, — рече д’Артанян, като изпи водата, — само това исках от вас. Сега ще се прибера в къщи и ще накарам Планше да изчисти ботушите ми, а като свърши, ще ви го пратя, ако искате, да изчисти и вашите обувки.

И той остави търговеца съвсем смаян от това странно сбогуване да се пита дали не е попаднал сам в примката. Горе на стълбата той срещна изплашения Планше.

— Ах, господине — извика Планше, щом забеляза господаря си. — Сега пък други работи! С нетърпение очаквам да се приберете.

— Какво има? — запита д’Артанян.

— Ох, господине, уверявам ви, да се убиете, няма да познаете кой беше тук, докато вас ви нямаше.

— Кога?

— Преди половин час, докато бяхте у господин дьо Тревил.

— Е, кой е идвал? Хайде говори!

— Господин дьо Кавоа.

— Господин дьо Кавоа ли?

— Лично той.

— Капитанът на гвардейците на негово високопреосвещенство?

— Той самият.

— Да ме арестува ли бе дошъл?

— Усъмних се, че е за това, господине, въпреки сладникавия му вид.

— Сладникав вид ли имаше, казваш?

— Да, господине, той беше също като мед.

— Истина ли?

— Каза, че идва от името на Негово високопреосвещенство, който ви желаел само доброто, да ви помоли да отидете с него в Пале Роял.

— Ти какво му отговори?

— Че това е невъзможно, понеже вие не сте у дома си, както той сам можа да се увери.

— И какво каза той?

— Да се отбиете непременно при него днес. После добави съвсем тихо: „Кажи на своя господар, че Негово високопреосвещенство е много добре разположен към него и че от това свиждане може би зависи съдбата му“.

— Примката е доста неумела за кардинала — забеляза усмихнат момъкът.

— И аз забелязах, че има примка, и отговорих, че много ще съжалявате, когато се върнете.

— „Къде отиде той?“ — запита господин дьо Кавоа.

— В Троа, в Шампан — отвърнах му аз.

— А кога замина?

— Снощи.

— Планше, приятелю — прекъсна го д’Артанян, — ти наистина си безценен човек.

— Нали разбирате, господине? Мислех, че ако желаете да видите господин дьо Кавоа, винаги ще имате възможност да ме опровергаете, като кажете, че никъде не сте заминавал. В такъв случай аз ще мина за лъжец, а понеже не съм благородник, на мене ми е позволено да лъжа.

— Успокой се, Планше, ще си запазиш името на човек, който казва истината. След четвърт час заминаваме.

— Това мислех да ви посъветвам и аз, господине. А къде ще отидем, ако смея да попитам?

— Дявол да го вземе, в посока, противоположна на тази, в която си казал, че съм заминал. Всъщност не бързаш ли да разбереш какво е станало с Гримо, Мускетон и Базен, както аз бързам да узная какво е станало с Атос, Портос и Арамис?

— Разбира се, господине — каза Планше, — и ще замина, като пожелаете. Мисля, че засега въздухът в провинцията ще бъде по-подходящ за нас, отколкото парижкият въздух, и тъй…

— И тъй, стягай се за път, Планше, и да вървим. Аз ще изляза пръв, с ръцете в джобовете, за да не будя подозрение. Ще ме намериш в гвардейските казарми. А, добре, че се сетих, Планше, мисля, че имаш право по отношение на нашия хазяин — той наистина е страшен негодник.

— Аха! Вярвайте ми, господине, когато ви кажа нещо. Аз познавам хората по лицето, да знаете!

Д’Артанян слезе пръв, както се бяха сговорили. После, за да няма в какво да се укорява, той се отправи за последен път към квартирите на тримата си другари. Нямаше никакво известие от тях. Само едно парфюмирано писмо с изискан и дребен почерк беше пристигнало за Арамис. Д’Артанян прибра писмото. След десет минути Планше намери господаря си в конюшните на гвардейските казарми. За да не губят време, д’Артанян бе оседлал сам коня си.

— Добре — каза той на Планше, когато слугата привързваше куфара. — Оседлай сега другите три коня и да вървим.

— Мислите ли, че ще стигнем по-бързо, ако всеки от нас води по два коня? — хитро запита Планше.

— Не, глупав шегобиецо — отвърна д’Артанян, — но с нашите четири коня ще успеем да доведем тримата си приятели, ако разбира се, ги намерим живи.

— Това ще бъде голямо щастие — додаде Планше. — Но в края на краищата не бива да губим надежда в божието милосърдие.

— Амин — рече д’Артанян и яхна коня си.

И двамата излязоха от гвардейските казарми и тръгнаха в противоположни посоки, тъй като единият трябваше да напусне Париж през Лавилетската врата, а другият — през Монмартърската и да се срещнат отвъд Сен Дени — стратегическа маневра, която бе изпълнена с еднаква точност и от двамата и се увенча с блестящ успех. Д’Артанян и Планше навлязоха заедно в Пиерфит.

Трябва да кажем, че Планше беше по-смел денем, отколкото нощем.