Тримата мускетари

— Справедливи боже, да го затворят ли, ваша светлост? Та той сам се затвори, заклевам ви се. Първо, той свърши много работа: един човек беше убит на място, а други двама тежко ранени. Мъртвият и двамата ранени бяха отнесени от приятелите им и вече не чух нищо ни за едните, нито за другите. А аз, когато дойдох на себе си, отидох при господин управителя, разказах му всичко, което се беше случило, и го попитах какво да правя със затворника. Но господин управителят сякаш падаше от небето. Той ми каза, че не разбира нито дума от това, което му казах, че заповедите, които съм получил, не били от него и че ако имам нещастието да спомена на когото и да било, че той е намесен в тая бъркотия, ще заповяда да ме обесят. Види се, бях се излъгал, господине, и бях задържал един вместо друг, а този, когото трябваше да задържа, беше избягал.

— Ами Атос? — извика д’Артанян, който още повече се възмути, като разбра, че властите са изоставили тая работа. — Какво стана с Атос?

— Понеже бързах да загладя грешките си към затворника — продължи съдържателят, — запътих се към избата, за да го освободя. Ах, господине, той не беше вече човек, а дявол! Като предложих да го освободя, той заяви, че му кроя някаква примка и че преди да излезе, трябва да наложи условията си. Казах му много смирено, защото вече разбрах в какво лошо положение съм изпаднал, като съм вдигнал ръка върху мускетар на Негово величество, казах му, че съм готов да се подчиня на условията му.

— Първо — рече той, — искам да ми се върне слугата напълно въоръжен.

— Побързахме да изпълним тая заповед; бяхме готови, нали разбирате, господине, да изпълним всичко, което вашият приятел пожелае. Господин Гримо (той каза името си, при все че не говори много), господин Гримо бе свален в избата, както беше ранен. Тогава господарят му го пое, залости пак вратата и ни заповяда да си останем в дюкяна.

— Но кажете най-после, къде е той? — викна д’Артанян. — Де е Атос?

— В избата, господине.

— Как, нещастнико, оттогава още ли го държите в избата?

— Боже милостиви! Не, господине. Да го държим в избата! Но вие не знаете какво прави той в избата! Ах, ако можете да го накарате да излезе оттам, ще ви бъда благодарен цял живот и ще ви боготворя като ангел-хранител.

— Значи той е там? Ще го намеря ли там?

— Разбира се, господине. Упорствува и не ще да излезе. Всеки ден с една вила му спускаме през прозорчето хляб и месо, когато поиска. Уви, хлябът и месото не са главната му храна! Веднъж се опитах да сляза с двама мои слуги, но той страшно се разяри. Чух го, че пълни пистолетите си, а слугата му — пушката. После, когато ги попитахме какви са намеренията им, господарят отговори, че той и слугата му могат да стрелят четиридесет пъти и ще стрелят докрай, но няма да позволят никой от нас да пристъпи в избата. Тогава, господине, отидох да се оплача на управителя, но той ми отговори, че съм получил заслуженото и че това ще ме научи да не обиждам почтените благородници, които се отбиват при мене.

— И тъй оттогава?… — започна д’Артанян, който не можа да се сдържи и се усмихна, като видя жалното лице на съдържателя.

— Оттогава, господине — продължи съдържателят, — ние живеем много лошо. Трябва да ви кажа, че в избата са всичките ни припаси; там е виното ни в бутилки и бъчви бирата, маслото и подправките, сланината и надениците. И понеже той ни забрани да слизаме долу, ние сме принудени да отказваме ядене и пиене на пътниците, които се отбиват, така че кръчмата ни от ден на ден запада. Ако вашият приятел остане още една седмица в избата, аз ще бъда разорен.

— И напълно заслужено, негоднико. Не личеше ли по външността ни, че сме почтени хора, а не фалшификатори, кажете?

— Да, господине, да, имате право — съгласи се съдържателят. — Но слушайте, слушайте, ето че пак започва да буйствува.

— Навярно някой го е обезпокоил — забеляза д’Артанян.

— Ами налага се да го обезпокоят — викна съдържателят. — Преди малко пристигнаха двама английски благородници.

— Е, какво от това?

— Как какво? Вие знаете, господине, че англичаните обичат хубаво вино и поръчаха от най-хубавото. Жена ми навярно е помолила господин Атос да й разреши да влезе, за да задоволи господата. Той както винаги навярно е отказал. Ах, боже милостиви! Врявата се усилва!

Д’Артанян наистина чу силен шум откъм избата; той стана и заедно със съдържателя, който вървеше пред него и кършеше ръце, и последван от Планше с пълна пушка в ръка, се приближи към местопроизшествието.

Двамата благородници бяха отчаяни — те бяха пътували дълго и умираха от глад и жажда.

— Та това е насилие — викаха те на много добър френски език, макар и с чуждестранно произношение. — Този безумец не позволява на тия добри хорица да разполагат със собственото си вино. Ще разбием вратата и ако е много луд ще го убием.

— Спокойно, господа! — намеси се д’Артанян, като измъкна от пояса пистолетите си. — Извинете, но няма да убиете никого.

— Добре, добре — обади се спокойно зад вратата Атос, — нека влязат тия детеубийци, пък ще видим.