Тримата мускетари

Тази тайнственост, която забулваше цялата му личност, правеше още по-интересен човека, който никога, дори когато беше пил извънредно много, не беше открил нищо нито с думи, нито с поглед, колкото и умели да бяха зададените въпроси.

„Да — мислеше си д’Артанян, — горкият Атос, сега може би е мъртъв, и то по моя вина, защото аз го увлякох в това приключение, началото на което той не знаеше, не ще узнае и края му, и от което нямаше да извлече полза.“

— Не бива да забравяме — продължи Планше, — че на него навярно ние дължим живота си. Помните ли как извика „Бягай, д’Артанян! Пипнаха ме.“ И след като изпразни двата си пистолета, как страшно иззвънтя с шпагата си! Като двадесет души или по-право като двадесет бесни дяволи!

Тези думи удвоиха усърдието на д’Артанян и той подкани коня си, който нямаше нужда от тази подкана, тъй като носеше ездача си в галоп.

Към единадесет часа сутринта забелязаха Амиен. В единадесет и половина бяха пред вратата на проклетата странноприемница.

Д’Артанян често беше замислял срещу подлия съдържател едно от ония славни отмъщения, само надеждата за които утешава. И той влезе в странноприемницата с нахлупена над очите шапка, с лявата ръка върху дръжката на шпагата си, а с дясната пляскаше с камшика си.

— Познавате ли ме? — запита той съдържателя, който пристъпваше, за да му се поклони.

— Нямам тази чест, ваша светлост — отвърна съдържателят, заслепен от блестящия начин, по който д’Артанян се представяше.

— Как, не ме ли познавате!

— Не, ваша светлост.

— Добре, с две думи ще ви възвърна паметта. Какво направихте с онзи благородник, когото имахте дързостта преди петнадесетина дни да обявите, че е фалшификатор на пари?

Съдържателят пребледня, защото д’Артанян беше взел извънредно застрашителна поза, а Планше следваше примера на господаря си.

— Ах, ваша светлост, не ми говорете за това — извика с най-плачлив глас съдържателят. — Господи, колко скъпо заплатих за тази грешка. Ах, какъв нещастник съм аз!

— Питам ви, какво стана с този благородник?

— Благоволете да ме изслушате, ваша светлост, и бъдете милостив. Седнете, седнете, моля ви.

Ням от гняв и тревога, д’Артанян седна, заплашителен съдия. Планше се облегна гордо на креслото му.

— Ето какво стана, ваша светлост — започна, цял разтреперан, съдържателят. — Сега вече ви познах. Вие сте господинът, който замина, когато имах злополучното недоразумение с благородника, за когото говорите.

— Да, аз съм. И вие много добре виждате, че не можете да се надявате на някаква милост, ако не кажете самата истина.

— Тогава благоволете да ме изслушате и ще узнаете всичко.

— Слушам.

— Предупреден бях от властите, че някакъв известен фалшификатор на пари ще пристигне в странноприемницата с няколко свои другари, преоблечени като гвардейци и мускетари. Конете ви, слугите, външността ви, ваша светлост, всичко ми беше описано.

— После, после? — подкани го нетърпеливо д’Артанян, който веднага разбра откъде са дадени тези толкова точни сведения.

— И аз взех по заповед на властите, които ми изпратиха шест души в подкрепа, всички мерки, които сметнах необходими, за да задържа тъй наречените фалшификатори.

— Е! — каза д’Артанян, който страшно се дразнеше, когато се споменаваше думата фалшификатори.

— Простете, че говоря такива неща, ваша светлост, но точно в тях се състои моето извинение. Властта ме изплаши, а вие знаете, че един кръчмар трябва да бъде в добри отношения с властта.

— Питам още веднъж, къде е благородникът? Какво стана с него? Мъртъв ли е той, или жив?

— Търпение, ваша светлост, сега ще узнаете. Случи се това, което ви е известно и което сякаш бе оправдано от прибързаното ви заминаване — прибави съдържателят с хитрост, която съвсем не избягна на д’Артанян. — Вашият приятел, благородникът, се защищаваше отчаяно. Слугата му, който за нещастие се беше скарал неочаквано с хората на властта, преоблечени като коняри…

— Ах, нещастнико! — викна д’Артанян. — Значи вие се бяхте наговорили. Сам се чудя защо не ви избия до един

— Не, ваша светлост, за съжаление не бяхме се наговорили и вие сам ще се уверите в това. Господин вашият приятел (извинете ме, че не го наричам с почтеното име, което той навярно носи, но на нас не ни е известно името му), господин вашият приятел, след като извади от строя двама души с два изстрела, започна да отстъпва, като продължаваше да се брани с шпагата си, с която рани още един от хората ми, а мене ме удари с плоската й част и ме зашемети.

— Ще свършиш ли най-после, палачо? — викна д’Артанян. — Атос, какво стана с Атос?

— Като отстъпваше, както вече казах на ваша светлост, той стигна гърбом до стълбата, която водеше към избата, и понеже вратата беше отворена, извади ключа и се заключи отвътре. Уверени бяха, че няма да избяга оттам, и го оставиха.

— Да — съгласи се д’Артанян, — те не са държали много да го убият, а само да го затворят.