Тримата мускетари

— Да се бяхте задоволили само с пиене, както и да е, но сте изпочупили и всички бутилки.

— Вие ме блъснахте в една купчина, която се събори. Вие сте виновен.

— Всичкото ми масло пропадна.

— Маслото е отличен балсам за рани и клетият Гримо трябваше да маже раните, които вие му нанесохте.

— Всичките ми наденици са изгризани!

— В избата има много мишки.

— Ще ми платите за всичко — ревна отчаяният съдържател.

— Какъв чудак! — извика Атос и се надигна. Но падна отново на стола. Силите му бяха изчерпани. Д’Артанян му се притече на помощ и дигна камшика си. Съдържателят отстъпи крачка и се заля в сълзи.

— Това ще ви научи — намеси се д’Артанян — да се отнасяте по-вежливо към гостите, които бог ви изпраща.

— Бог! Кажете дяволът!

— Драги приятелю — предупреди го д’Артанян, — ако продължавате да ни дрънкате над главата, ще се затворим и четиримата в избата и ще видим дали вредите са наистина толкова големи, колкото казвате.

— Да, господа — би отбой съдържателят, — така е, сгреших, признавам, но за всеки грях има и прошка. Вие сте благородници, а аз съм беден кръчмар, смилете се над мене.

— Ах, ако говориш така — каза Атос, — ще ми разкъсаш сърцето и сълзите ще потекат от очите ми, както виното течеше от бъчвите ти. Не сме толкова лоши, колкото изглеждаме. Хайде ела насам да си поговорим.

Съдържателят плахо се приближи.

— Ела, ти казвам, не се бой — продължи Атос. — Когато щях да ти плащам, бях оставил кесията си на масата.

— Да, ваша светлост.

— В кесията имаше шестдесет пистола. Къде е тя?

— Предадохме я в съда, ваша светлост; казаха, че монетите са фалшиви.

— Добре, поискай да ти върнат кесията ми и задръж шестдесетте пистола.

— Но вие знаете много добре, ваша светлост, че в съда не връщат онова, което са взели. Ако парите бяха фалшиви, можеше да има някаква надежда, но за нещастие те са истински.

— Оправяй се със съда, приятелю, това не е моя работа още повече че нямам нито една ливра.

— Слушайте — обади се д’Артанян, — къде е старият кон на Атос?

— В конюшнята.

— Колко струва той?

— Най-много петдесет пистола.

— Струва осемдесет. Вземи го и толкоз.

— Как! Ти продаваш коня ми? — изненада се Атос. — Продаваш моя Баязид? А с какво ще ходя на поход? Гримо ли ще яздя?

— Доведох ти друг — отвърна д’Артанян.

— Друг ли?

— И то прекрасен! — извика съдържателят.

— Тогава, щом има друг, по-хубав и по-млад, вземи стария и дай да пием.

— От кое? — запита, напълно успокоен, съдържателят.

— От това в дъното, до летвите. Останали са още двадесет и пет бутилки, всички други се изпочупиха, когато паднах. Донеси шест.

— Та тоя човек е цяла бъчва! — промърмори си съдържателят. — Ако остане тук само петнадесет дни и си плати пиенето, ще си оправя сметките.

— И не забравяй — продължи д’Артанян — да занесеш четири бутилки от същото вино на двамата английски благородници.

— А сега — подзе Атос, — докато чакаме да ни донесат вино, разкажи, д’Артанян, какво стана с другите. Хайде, разказвай.

Д’Артанян му разправи как беше намерил Портос на легло с навехнат крак, а Арамис — около една маса между двама богослови. Когато свършваше, влезе съдържателят с поръчаните бутилки и с пушен бут, който за негово щастие не беше свален в избата.

— Добре — обади се Атос, като пълнеше чашата си и чашата на д’Артанян, — това е за Портос и Арамис. Но вие, приятелю, как сте и какво се е случило лично с вас? Изглеждате ми мрачен.

— Да, вярно е — призна д’Артанян, — защото аз за съжаление съм най-нещастният от всички ни.

— Ти ли си нещастен, д’Артанян! — учуди се Атос. — Е, и в какво се състои нещастието ти? Хайде разкажи!

— После — рече д’Артанян.

— После! А защо после? Защото мислиш, че съм пиян, нали, д’Артанян? Запомни добре: мислите ми са най-ясни, когато пия вино. Хайде разказвай, целият се превръщам в слух.

Д’Артанян разказа приключението си с госпожа Бонасийо. Атос го изслуша, без да мигне, после, когато д’Артанян свърши, забеляза:

— Дребна работа е това, дребна работа… Това беше любимият израз на Атос.

— Вие казвате винаги дребна работа, скъпи ми Атос — пресече го д’Артанян. — Това никак не ви подхожда, защото никога не сте обичали.

Угасналият поглед на Атос изведнъж пламна, но това беше само искра и стана пак както преди мрачен и безжизнен.

— Наистина — съгласи се той спокойно, — аз никога не съм обичал.

— Е, виждате ли, каменно сърце — продължи д’Артанян, — че нямате право да бъдете груб към нас, нежните сърца.

— Нежни сърца, разбити сърца — повтори Атос.

— Какво казвате?

— Казвам, че любовта е лотария — който спечели, печели смърт! Вие сте много щастлив, че сте загубили, повярвайте ми, скъпи д’Артанян. И мога да ви посъветвам само едно — губете винаги.

— Но тя изглеждаше, че много ме обича!

— Изглеждало.

— О! Тя ме обичаше.

— Дете! Няма мъж, който да не е вярвал като вас, че любовницата му го обича, и няма мъж, който да не е бил измамен от любовницата си.

— С изключение на вас, Атос, тъй като вие никога не сте имали любовница.

— Истина е — отвърна Атос след кратко мълчание, — никога не съм имал любовница. Да пием!