Тримата мускетари

— Така е, драги приятелю, никой досега не е лекувал рана от пушка с бич. Но вие сте били болен, а болестта обърква ума и затова ви извинявам.

— И кога заминавате?

— Утре призори. Починете си тая вечер колкото е възможно по-добре, а утре, ако можете, ще заминем заедно.

— Тогава до утре — каза Арамис. — Макар и да сте от желязо, вие имате нужда от почивка.

На другия ден, когато д’Артанян влезе в стаята на Арамис, намери го до прозореца.

— Какво сте се загледали? — попита д’Артанян.

— Аз ли? Любувам се на тия три прекрасни коня, които конярите държат за поводите. Истинско удоволствие е да пътуваш с такива коне.

— Е, вие ще изпитате това удоволствие, драги Арамис, защото единият от тези коне е ваш.

— Ами! Кой е мой?

— Който от тях пожелаете. За мене е все едно.

— Скъпото седло на него също ли е мое?

— Разбира се.

— Вие се шегувате, д’Артанян.

— Аз не се шегувам вече, откакто престанахте да говорите латински.

— За мене ли са украсените със злато кобури, кадифената му наметка и седлото, изработено със сребро?

— За вас, както е за мене конят, който тупа с копито, а онзи, който подскача, е за Атос.

— Дявол да го вземе! Та това са три великолепни животни.

— Радвам се, че ви харесват.

— Кралят ли ви направи този подарък?

— Във всеки случай не кардиналът. Но не се грижете откъде са. Знайте само, че единият от трите е ваша собственост.

— Вземам този, който държи червенокосият слуга.

— Прекрасно!

— Боже господи, ето че забравих болката! — извика Арамис. — Бих го яхнал и с тридесет куршума в тялото си. Гледай ти какви стремена! Хей, Базен! Ела тук веднага.

Базен застана сънен и унил на прага.

— Лъсни ми шпагата, оправи ми шапката, изчеткай мантията и напълни пистолетите! — нареди Арамис.

— Последното нареждане е излишно — прекъсна го Д’Артанян. — В кобурите има пълни пистолети.

Базен въздъхна.

— Хайде, Базен, успокойте се — каза д’Артанян, — Каквото и положение да заемаш, можеш да влезеш в царството небесно.

— Господинът беше вече такъв добър богослов — измънка Базен, готов да заплаче. — Щеше да стане епископ, а може би и кардинал.

— Ех, клети ми Базен, хайде поразмисли малко. Какъв смисъл има да си духовник, моля ти се? Пак няма да избегнеш войната. Ти виждаш много добре, че кардиналът ще участвува във войната с шлем на главата и с копие в ръка. А какво ще кажеш за господин Ногаре дьо Ла Валет? И той е кардинал. Питай слугата му колко пъти му е приготвял превръзки.

— Уви! — въздъхна Базен. — Зная това, господине. Днес всичко се е объркало.

Докато говореха така, двамата младежи и бедният слуга слязоха долу.

— Дръж ми стремето, Базен — каза Арамис.

И Арамис се метна на седлото с присъщата му гъвкавост и лекота. Но след няколко скокове и обиколки с благородното животно ездачът почувствува такива непоносими болки, че пребледня и се олюля. Д’Артанян, който предвиждаше, че може да се случи такова нещо и не го изпускаше из очи, се спусна към него, прихвана го и го заведе в стаята му.

— Пазете се, драги Арамис, лекувайте се — рече той, — а аз ще отида сам да потърся Атос.

— Вие сте човек от стомана — каза му Арамис.

— Не, на мен просто ми върви, това е всичко. А какво ще правите, докато се върна? Никакви разсъждения за пръстите и благословиите, нали?

Арамис се усмихна.

— Ще пиша стихове — отвърна той.

— Да, стихове, пропити с уханието от писмото на прислужничката на госпожа дьо Шеврьоз. Научете Базен на правилно стихосложение, това ще го утеши. А на коня се качвайте всеки ден по малко, така ще привикнете към седлото.

— О, колкото за това, бъдете спокоен — отговори Арамис. — Ще ме намерите готов да ви последвам.

Сбогуваха се и след десет минути д’Артанян, поверил приятеля си на Базен и на кръчмарката, препускаше по пътя за Амиен.

В какво състояние щеше да намери Атос и дали изобщо щеше да го намери? Положението, в което го остави, беше опасно. Можеше и да е загинал. При тази мисъл той се намръщи, въздъхна няколко пъти и тихо се закле, че ще отмъсти. От всичките му приятели Атос беше най-възрастен и следователно най-чужд наглед на неговите вкусове и наклонности.

Но д’Артанян имаше явно предпочитание към този благородник. Благородната и изискана външност на Атос, проблясъците на величие, които озаряваха от време на време мрака, в който той се беше затворил доброволно, неизменното едно и също настроение, което го правеше най-добрия другар на света, пресилената и хаплива веселост, храбростта му, която би могла да се нарече сляпа, ако не беше плод на рядко хладнокръвие, всички тези качества извикваха не само уважението и приятелството на д’Артанян, но и неговото възхищение.