Тримата мускетари

— Драги ми д’Артанян — предложи той, — да отидем, ако искате, да намерим приятелите си и понеже аз вече съм богат, ще започнем от днес да обядваме пак заедно, докато и вие забогатеете.

— Боже мой! С голямо удоволствие! — съгласи се д’Артанян. — Отдавна не сме обядвали както трябва. И понеже тази вечер аз предприемам доста опасен поход, признавам, че ще ми бъде приятно да поразпаля главата си с няколко бутилки старо бургундско вино.

— Нямам нищо против старото бургундско. Аз също го обичам — добави Арамис, у когото видът на златото премахна сякаш с ръка всички мисли за оттегляне от света.

И като сложи в джоба си три или четири двойни пистола, за да посрещне насъщните нужди, той затвори останалите в абаносовото ковчеже, инкрустирано със седеф, където се намираше вече известната кърпичка, която му служеше за талисман.

Двамата приятели отидоха най-напред у Атос, който, верен на клетвата, която беше дал да не излиза, се зае да нареди да донесат обеда в квартирата му. Понеже той разбираше отлично гастрономическите тънкости, д’Артанян и Арамис веднага му предоставиха тази важна грижа.

Когато отиваха у Портос, на ъгъла на улица Бак срещнаха Мускетон, който, унил, караше пред себе си един кон и едно муле.

Д’Артанян ахна от изненада, примесена с известна радост:

— Ах, жълтият ми кон! — извика той. — Арамис, погледнете тоя кон!

— О! Каква отвратителна кранта! — възкликна Арамис.

— Е, драги мой — продължи д’Артанян, — това е конят, с който пристигнах в Париж.

— Как, господине, познавате ли тоя кон? — запита Мускетон.

— Той има особен цвят — каза Арамис. — За пръв път виждам такъв косъм.

— И аз мисля така — продължи д’Артанян и го продадох за три екю, и то само заради косъма, защото крантата не струва и осемнадесет ливри. Но как е попаднал този кон в ръцете ти, Мускетон?

— Ах! — въздъхна слугата. — Не ми говорете, господине, това е една отвратителна шега, която ни скрои мъжът на нашата дукеса!

— Как така, Мускетон!

— Да, към нас е много благосклонно разположена една знатна дама, дукеса дьо… но извинете! Господарят ми забрани да й казвам името: тя ни принуди да приемем един малък подарък, един чуден испански кон и едно андалуско муле, просто да им се не нагледаш. Но мъжът й, научил за това, спрял по пътя двете прекрасни животни, които ни изпращаха, и ги заменил с тези ужасни кранти!

— Които ти му връщаш, нали? — попита д’Артанян.

— Точно така — продължи Мускетон. — Разбирате, че ние не можем по никой начин да приемем такива животни вместо ония, които ни бяха обещани.

— Не, разбира се, при все че ми се искаше да видя Портос на моя жълт кон. Щях да имам представа как съм изглеждал аз самият, когато пристигнах в Париж. Но да не те задържаме, Мускетон. Изпълни поръчката на господаря си. Той вкъщи ли си е?

— Да, господине — отвърна Мускетон, — но е много сърдит, нали разбирате?

И той продължи пътя си по кея Гран Огюстен, а двамата приятели отидоха да позвънят на вратата на злощастния Портос. Последният ги беше видял, като прекосяваха двора, и не мислеше да им отвори. Звъняха напразно.

Мускетон продължи пътя си, мина по Пон Ньоф, като гонеше пред себе си двете кранти, и излезе на улица Мечкарска. Като стигна там, той върза, както беше наредил господарят му, коня и мулето за чукчето на вратата на прокурора. После, без да се грижи за по-нататъшната им съдба, се върна при Портос и му съобщи, че поръчката му е изпълнена.

След известно време двете бедни животни, които не бяха яли от сутринта, започнаха така да шумят, като сваляха и дигаха чукчето на вратата, че прокурорът заповяда на малкото писарче да отиде и разпита съседите на кого са конят и мулето.

Госпожа Кокнар позна подаръка си и в началото съвсем не разбра защо са го върнали. Но посещението на Портос скоро й обясни всичко. Гневът, който блестеше в очите на мускетаря въпреки усилията му да се владее, изплаши чувствителната любовница. И наистина Мускетон не беше скрил от господаря си, че е срещнал д’Артанян и Арамис и че д’Артанян познал жълтия кон, който бил оня беарнски жребец, с който пристигнал в Париж и го продал за три екю.

Портос си отиде, след като определи среща на прокуроршата при манастира Сен Маглоар. Прокурорът, като видя, че Портос си отива, го покани на обяд, покана, която мускетарят надменно отхвърли.

Госпожа Кокнар отиде при манастира Сен Маглоар цялата разтреперана, защото предвиждаше какви укори я очакваха там, но тя беше запленена от величественото държание на Портос.

Портос изля върху преклонената глава на своята прокурорша всички проклятия и укори, които един мъж със засегнато честолюбие може да излее върху главата на една жена.

— Уви — въздъхна тя, — направих го за добро. Един от нашите клиенти, търговец на коне, дължеше пари на кантората и не искаше да плати. Взех мулето и коня срещу дълга. Обещал беше да ми даде коне, достойни за самия крал.

— Госпожо — каза Портос, — ако ви е дължал повече от пет екю, вашият търговец е крадец.

— Не е забранено да се търси евтиното, господин Портос — опита се да се оправдае прокуроршата.