Тримата мускетари

— Защо сте ходили тогава при съседа си господин д’Артанян, с когото сте разговаряли дълго през деня?

— Ах, да, господин началник, да, това е истина и признавам, че сгреших. Да, бях при господин д’Артанян.

— Каква беше целта на вашето посещение?

— Помолих го да ми помогне да намеря жена си. Мислех, че имам право да я търся. Лъгал съм се, както изглежда, и много ви моля да ми простите.

— Какво отговори господин д’Артанян?

— Господин д’Артанян обеща, че ще ми помогне. Но скоро забелязах, че ме е излъгал.

— Вие заблуждавате правосъдието! Господин д’Артанян се е уговорил с вас и въз основа на тази уговорка той изгонил полицаите, които бяха задържали жена ви, и я освободил от всякакви преследвания.

— Господин д’Артанян е отвлякъл жена ми! Ха, какво говорите?

— За щастие господин д’Артанян е в ръцете ни и вие ще имате очна ставка с него.

— Ах, слава богу! Много се радвам — извика Бонасийо. — Ще ми бъде приятно да видя познато лице.

— Доведете господин д’Артанян — каза началникът на двамата полицаи.

Двамата полицаи въведоха Атос.

— Господин д’Артанян — каза началникът, като се обърна към Атос, — разкажете какво се е случило между вас и господина.

— Но този човек не е господин д’Артанян! — извика Бонасийо.

— Как! Не е ли господин д’Артанян? — възкликна началникът.

— Разбира се, че не е — отвърна Бонасийо.

— Как се казва господинът? — запита началникът.

— Не мога да ви кажа, не го познавам.

— Как! Не го ли познавате?

— Не.

— Никога ли не сте го виждали?

— Виждал съм го, но не зная как се казва.

— Вашето име? — запита началникът.

— Атос — отвърна мускетарят.

— Но това не е човешко име, това е име на планина! — извика бедният началник, който започваше да се обърква.

— Това е името ми — каза спокойно Атос.

— Но вие сте казвали, че се казвате д’Артанян.

— Аз ли?

— Да, вие.

— Извинете, попитаха ме: „Вие ли сте господин д’Артанян?“ Отговорих: „Така ли мислите?“ Полицаите се развикаха, че са уверени в това. Не исках да им противореча. Всъщност можеше да се лъжа.

— Господине, вие оскърбявате достойнството на правосъдието.

— Ни най-малко — каза спокойно Атос.

— Вие сте господин д’Артанян.

— Виждате ли, че и вие твърдите това.

— Господин началник — извика на свой ред Бонасийо, — уверявам ви, че тук не може да има никакво съмнение. Господин д’Артанян ми е наемател и следователно, макар че не ми плаща наема, а може би точно за това, аз го познавам много добре. Господин д’Артанян е млад, едва деветнадесет или най-много двадесетгодишен момък, а господинът е най-малко на тридесет години. Господин д’Артанян служи в гвардията на господин Де-з-Есар, а господинът е от мускетарската рота на господин дьо Тревил: погледнете униформата, господин началник, погледнете униформата.

— Вярно — прошепна началникът, — вярно е, дявол да го вземе.

В това време вратата бързо се отвори и някакъв пратеник, доведен от един ключар в Бастилията, предаде на началника писмо.

— О! Нещастницата! — извика началникът.

— Как? Какво казвате? За кого говорите, господине?

— Надявам се, не за жена ми!

— Напротив, за нея. Добре сте я наредили, няма какво да се каже.

— Ах! — извика отчаяният търговец. Бъдете така добър да ми кажете, господине, как може моята, лично моята работа да се влоши от това, което жена ми прави, докато аз съм в затворен!

— Това, което тя прави, е продължение на замислен от вас двамата план, чудовищен план!

— Заклевам ви се, господин началник, че вие много дълбоко се лъжете. Аз не зная нищо от това, което е възнамерявала да прави жена ми, нямам нищо общо с нейните постъпки и ако тя е извършила някакви глупости, аз се отричам от нея, отказвам се и я проклинам.

— Ах! — каза Атос на началника. — Ако нямате вече нужда от мене, изпратете ме някъде. Много е досаден вашият господин Бонасийо.

— Отведете затворниците в килиите им — каза началникът, като посочи с едно и също движение Атос и Бонасийо — и ги пазете по-строго.

— Все пак — каза Атос със свойственото си спокойствие, — ако ви е необходим господин д’Артанян, не виждам как бих могъл да го заместя.

— Направете, каквото ви казах! — кресна началникът. — И най-строг карцер. Чувате ли!

Атос дигна рамене и последва полицаите, а господин Бонасийо започна да хленчи така, че би трогнал сърцето и на тигър.

Върнаха търговеца в същата килия, където беше прекарал нощта, и го оставиха там целия ден. Целия ден господин Бонасийо плака като истински търговец — нали сам той ни каза, че не е военен.

Вечерта, към девет часа, когато се готвеше да си легне, той чу стъпки в коридора. Стъпките се приближиха към килията му, вратата се отвори и се появиха полицаи.

— Последвайте ме — каза един полицейски чиновник, който беше дошъл след стражата.

— Да ви последвам! — извика господин Бонасийо. — Да ви последвам в тоя час! Но къде, боже мой?

— Където ни е заповядано да ви отведем.

— Но това не е никакъв отговор.

— Това е единственият отговор, който можем да ви дадем.

— Ах, боже мой! Боже мой! — прошепна клетият търговец. — Този път вече съм загубен!

И той тръгна несъзнателно и без да се противи след полицаите, които бяха дошли да го вземат.